Харуки Мураками - Норвежка гора

— Защото не ви възприемам като ненормални — рекох аз, след като помислих малко. — Нито ти, нито Кидзуки или Рейко ми се струвате „смахнати“. Хората, които смятам за смахнати, беснеят с пяна на уста.

— Но ние сме смахнати — каза Наоко. — Нали виждам.

Повървяхме смълчани известно време. Пътят се отдалечи от оградата и излезе на обрасла с трева ливада, заобиколена от дървета. Наподобяваше малко езеро.

— Понякога се будя посред нощ много изплашена — подхвана Наоко, притискайки се към ръката ми. — Страх ме е, че никога повече няма да оздравея. Завинаги ще си остана смахната като сега, ще остарея и ще се погубя тук. Става ми студено, сякаш замръзвам. Ужасно е… толкова студено…

Притеглих я към себе си и я прегърнах.

— Имам усещането, че Кидзуки протяга ръка към мен от мрака и ми вика: „Хей, Наоко, ние не можем да бъдем разделени“. Щом го чуя да казва това, не знам какво да правя.

— И какво правиш?

— Ами… но не го разбирай погрешно.

— Добре, няма.

— Моля Рейко да ме прегърне. Събуждам я, пъхвам се в леглото й и я оставям да ме прегърне силно. И плача. А тя ме гали, докато ледът се разтопи и аз пак се стопля. Смяташ ли, че е перверзно?

— Не, не е перверзно. Но бих искал аз да съм този, който те прегръща — казах.

— Тогава прегърни ме. Сега. Тук.

Ние седнахме на сухата трева на ливадата и се прегърнахме. Бяхме обгърнати от високите треви и не виждахме нищо освен небето и облаците над нас. Положих леко Наоко и я взех в обятията си. Тя беше нежна и топла. Протегна ръце към мен. Целунахме се с истинска страст.

— Кажи ми нещо, Тору — прошепна тя в ухото ми.

— Какво? — попитах.

— Желаеш ли ме?

— Разбира се, че те желая — отвърнах.

— Можеш ли да почакаш?

— Разбира се, че мога.

— Преди пак да го направим, искам да съм по-наясно със себе си. Искам да се превърна в човек, по-подходящ за това твое хоби. Ще почакаш ли, докато го…

— Разбира се, че ще почакам.

— Сега твърд ли си?

— Имаш предвид по характер ли?

— Глупчо — изкиска се Наоко.

— Ако питаш дали имам ерекция, разбира се, че имам.

— Ще ми направиш ли услуга да престанеш да казваш „разбира се“?

— Добре, ще престана.

— Трудно ли е?

— Кое?

— Да бъдеш твърд.

— Дали е трудно ли?

— Имам предвид дали ти е неприятно?

— Ами зависи от гледната точка?

— Искаш ли да ти помогна да се облекчиш?

— С ръка ли?

— Аха. Право да си кажа — рече Наоко, — още щом легнахме, го усетих как се заби в мен. Чак ме заболя.

Аз се отдръпнах леко.

— Така по-добре ли е?

— Благодаря.

— Знаеш ли? — казах аз.

— Какво?

— Искам да го направиш.

— Добре — рече тя с мила усмивка. Сетне разтвори ципа на панталона ми и взе в ръка втвърдения ми пенис.

— Топъл е — рече.

И започна да движи ръката си, но аз я спрях и разкопчах блузата й, после се присегнах да разкопчая сутиена й. Целунах нежните й розови зърна. Тя затвори очи и започна бавно да движи пръстите си.

— Много си добра в това — казах.

— Бъди добро момче и млъкни — рече Наоко.

След като свърших, я подържах в прегръдките си и отново я целунах. Наоко оправи сутиена и блузата си и затвори ципа ми.

— Сега по-лесно ли ще ти е да вървиш? — попита.

— На теб го дължа.

— Тогава, господинчо, ако ти понася, ще вървим ли малко по-бързо?

— Непременно.

Пресякохме ливадата, после една горичка и друга ливада. Наоко разказваше за покойната си сестра, обяснявайки, че макар да не е казала на никого за това, чувствала, че трябва да го сподели с мен.

— Беше с шест години по-голяма и двете бяхме съвсем различни по характер, но въпреки това бяхме много близки. Никога не сме се карали, нито веднъж дори. Така е. Разбира се, при такава голяма разлика нямаше за какво толкова да се караме.

Сестра й била едно от онези момичета, които са първенци във всичко — отличничка в университета, отлична спортистка, доста популярна, лидер, добра, откровена, момчетата я харесвали, учителите я обичали, стените в дома им били покрити с нейни грамоти. Във всяко държавно училище имало по някое момиче като нея.

— Не казвам това, защото ми е сестра, но тя никога не си позволи да се поглези или поне да стане фукла. Просто каквато и задача да й се възложеше, тя, естествено, я свършваше по-добре от всеки.

Като малка, реших да съм сладко глезено момиченце — Наоко усука стръкче трева, докато говореше. — Искам да кажа, че пораснах, чувайки всички да говорят колко била умна, добра спортистка, популярна. Разбира се, започнах да мисля, че не бих могла да й съпернича в нищо. Лицето ми не беше толкова красиво като нейното, затова, предполагам, родителите ми решиха да ме направят добро дете. От самото начало ме пратиха в онова училище. Обличаха ме в рокли от кадифе и блузи, украсени с много волани, обуваха ме с лачени обувки и ме водеха на уроци по пиано и балет. Това само направи сестра ми още по-луда по мен — бях нейната сладка сестричка. Тя ми правеше мили подаръчета, водеше ме навсякъде със себе си и ми помагаше да си напиша домашните. Дори ме вземаше на срещите си с момчета. Беше най-добрата по-голяма сестра на света.