Харуки Мураками - Норвежка гора

— Скоро ти предстои отпуска, нали? — попита Рейко.

— Да, много скоро ще затворим заведението — рече момичето. Рейко й предложи една цигара и двете запушиха.

— Ще ми липсваш — каза Рейко.

— Ще се върна пак през май — рече момичето през смях.

Сякаш сметана потече от радиото с „Бяла стая“. След реклама последва „Панаирът в Скарбъро“.

— Харесвам я — каза Рейко, когато песента свърши.

— Аз гледах филма — обадих се.

— Кой участва?

— Дъстин Хофман.

— Не съм го чувала — каза тя и поклати леко глава. — Светът се променя с бясна скорост и аз не знам какво се случва.

Тя поиска китара от момичето.

— Разбира се — рече то, изключи радиото и извади една стара китара. Кучето вдигна глава и подуши инструмента.

— Не става за ядене каза Рейко с мнима строгост. Лек ветрец с мирис на трева премина през верандата. Планините се простираха пред нас — стръмни хребети, забучени в небето.

— Прилича на сцена от Мелодията — казах на Рейко, докато настройваше инструмента.

— Какво е това? — попита тя.

После подрънка на китарата в търсене на началния акорд на „Панаира в Скарбъро“. Това явно бе първият й опит с тази песен, но след няколко погрешни начални тонове започна да я свири без засечки. На третия път се справи чудесно и дори прибави няколко импровизации.

— Добър слух, а — подхвърли тя с намигане. — Обикновено мога да изсвиря почти всичко, ако го чуя три пъти.

Тананикайки си тихо мелодията, Рейко изпълни от начало до край „Панаира в Скарбъро“. Тримата й ръкопляскахме и тя отвърна със скромни поклони с глава.

— Едно време получавах повече аплодисменти за някой концерт на Моцарт — каза.

— Млякото ти ще е за сметка на заведението, ако изсвириш „Слънцето изгрява“ на Бийтълс — рече момичето.

Рейко кимна и се зае възторжено с песента. Не пееше с пълен глас, а при толкова пушене гласът й бе станал леко дрезгав, ала беше приятен, с истинско присъствие. Почти усетих, че слънцето като че пак изгрява, докато седях, слушах, пиех бира и гледах планините. Бе едно нежно, топло чувство.

Рейко върна китарата и поиска пак да пуснат радиото. После предложи двамата с Наоко да поскитаме за час из местността.

— Искам още малко да послушам радио и да си поприказвам с нея. Ако се върнете след три часа, ще бъде чудесно.

— Дали е редно да оставаме сами толкова дълго? — попитах.

— Е, да, всъщност против правилника е, но какво пък толкова. В края на краищата аз не съм придружителка на Наоко. Мога да се възползвам от почивка. А ти идваш чак от Токио и съм сигурна, че има куп неща, за които искаш да поговорите.

Междувременно Рейко запали още една цигара.

— Хайде да вървим — рече Наоко и се изправи.

Станах и тръгнах подире й. Кучето се събуди и ни последва донякъде, но скоро изгуби интерес и се върна на мястото си на верандата. Ние вървяхме бавно по равния път покрай оградата на пасището. От време на време Наоко ме хващаше за ръка или под ръка.

— Като някога, а? — каза тя.

— Не беше „някога“ — засмях се аз. — Беше през пролетта на тази година! Ако това е някога, тогава случилото се преди десет години щеше да е в древността.

— Имам чувството, че е било през древността — каза Наоко. — Но както и да е, съжалявам за снощи. Не знам, бях много неспокойна. Наистина не биваше да постъпвам така, след като ти дойде тук чак от Токио.

— Няма значение — отвърнах. — И двамата имаме много чувства, от които трябва да се освободим. Така че ако искаш да си ги изкараш на някого, изкарай си ги на мен. Тогава може да се разбираме по-добре.

— И какво, ако ме разбираш по-добре?

— Мисля, че не ме разбра. Въпросът не е „какво“. Някои хора намират голямо удоволствие да четат разписанието на влаковете и по цял ден само това и правят. Други създават огромни макети на кораби от кибритени клечки. Тогава какво му е лошото, че на света се е случило да има човек, на когото доставя удоволствие да се опитва да те разбере?

— Нещо като хоби? — подхвърли тя развеселена.

— Да, струва ми се, че можеш да го наречеш хоби. Повечето обикновени хора биха го назовали приятелство или любов, или нещо подобно, но ако ти искаш да го наречеш хоби, не възразявам.

— Кажи ми — рече Наоко, — ти също харесваше Кидзуки, нали?

— Разбира се — отвърнах.

— А Рейко?

— Много ми харесва. Тя е настина симпатична.

— Как става така, че все харесваш такива хора — хора като нас имам предвид? Всички сме някак особени, смахнати и затъващи — аз, Кидзуки, Рейко. Защо не харесваш по-нормални хора?