Харуки Мураками - Норвежка гора

Докато Рейко оправяше канапето ми, Наоко отиде в кухнята и се залови да приготви закуска. Тя ми се усмихна и каза: „Добро утро“. „Добро утро“, отвърнах. Стоях и я гледах как сложи да вари вода и наряза хляб, тананикайки си през цялото време, но не можах да усетя нищо в държането й, което да загатва, че снощи ми бе показала голото си тяло.

— Очите ти са зачервени — рече ми, докато наливаше кафето. — Добре ли си?

— Събудих се посред нощ и не можах пак да заспя.

— Сигурна съм, че хъркахме — каза Рейко.

— Никак даже — рекох аз.

— Аа, добре — каза Наоко.

— Просто се опитва да бъде учтив — подхвърли Рейко, прозявайки се.

Отначало си помислих, че Наоко е смутена или се преструва заради Рейко, но поведението й не се промени, когато Рейко излезе за момент от стаята с ведър поглед, както обикновено.

— Как спа? — попитах Наоко.

— Като пън — отвърна тя съвсем непринудено. Носеше обикновена шнола без украса.

Не знаех как да го разбирам и продължих да се чувствам така, докато закусвахме. Докато си мажех филията с масло или белех яйце, поглеждах бегло през масата към Наоко в търсене на някакъв знак.

— Защо непрекъснато ме гледаш така? — попита тя с усмивка.

— Мисля, че е влюбен — подхвърли Рейко.

— Влюбен ли си? — попита ме Наоко.

— Може би — рекох и на свой ред й се усмихнах.

Двете взеха да се шегуват за моя сметка и аз се отказах от опитите си да разбера какво се беше случило през нощта и се съсредоточих върху хляба и кафето си.

След закуската Рейко и Наоко казаха, че възнамеряват да нахранят птиците в курника. Предложих помощта си. Те се преоблякоха с джинси и работни престилки и си обуха бели гумени ботуши. Курникът се намираше в един малък парк зад тенискортовете и в него имаше всякакви птици — от ярки и гълъби до пауни и папагали — и бе обграден с цветни лехи, храсти и пейки. Двама мъже около четирийсетте, явно също пациенти на санаториума, събираха нападалите по пътеките листа. Жените се приближиха към тях да им кажат „добро утро“ и Рейко ги разсмя с някаква шега. Космоси цъфтяха в цветните лехи, а храстите бяха необикновено добре поддържани. Като зърнаха Рейко, птиците започнаха да цвърчат и да хвърчат насам-натам в кафеза.

Жените влязоха в бараката до кафеза и излязоха с чувал, пълен с фураж, и с един градински маркуч. Наоко завинти маркуча за един кран и пусна водата. Като внимаваха птиците да не излетят, двете се пъхнаха в кафеза, Наоко отмиваше с маркуча нечистотиите, а Рейко търкаше пода с твърда четка. Пръските искряха в ослепителния блясък на утринното слънце. Пауните махаха с криле из кафеза, за да не бъдат изпръскани. Една пуйка вдигна глава и ме погледна намръщено като някой своенравен старец, а един папагал на пръта горе изкрещя пронизително своето недоволство и удари криле. Рейко измяука на папагала, който се прокрадна към другия ъгъл, ала скоро извика: „Благодаря! Луд! Скапаняк такъв!“

— Чудя се, кой го научи на тези приказки? — каза Наоко с въздишка.

— Не аз — отвърна Рейко. — Никога не бих сторила такова нещо. — Тя отново взе да мяука и папагалът млъкна. После обясни през смях: — Това мъжкарче веднъж има свада с една котка. Сега ужасно го е страх от котки.

След като почистиха, двете сложиха на земята сечивата си и започнаха да пълнят хранилките. Като прецапа през локвите на пода, пуйката се втурна към кутията с храната и заби глава в нея, твърде заета с ядене, за да се обезпокои от ударите на Наоко по опашката й.

— Всяка сутрин ли правиш това? — попитах Наоко.

— Всяка сутрин! — каза тя. — Обикновено дават тази работа на новодошли жени, защото е лесна. Като да гледаш зайци, нали?

— Да — рекох. Заешкият кафез беше зад курника. Вътре имаше около десет заека, които спяха върху сламата. Наоко смете изпражненията им, сложи фураж в хранилките, после взе едно от малките и го отърка о бузата си.

— Не е ли съкровище? — прехласна се тя. Даде ми го да го подържа. Топлата малка топчица от козина се сви от страх в ръцете ми, мърдайки носле.

— Не се безпокой, той няма да те нарани — каза тя на зайчето, като почука с пръст главичката му и ми се усмихна. Бе толкова лъчезарна усмивка, без следа от сянка, че аз не можех да не се усмихна в себе си. Ами Наоко снощи? — запитах се. Знаех със сигурност, че това беше истинската Наоко, а не някакъв сън: тя несъмнено бе свалила дрехите си и ми бе показала голото си тяло.

Рейко си подсвиркваше чудесна интерпретация на „Славната Мери“, тъпчеше найлонова торба с боклуците, а накрая върза отвора й. Аз им помогнах да пренесат инвентара и чувала с фуража до бараката.