Харуки Мураками - Норвежка гора

— Мисля, че да — отвърнах.

— Не понасяхме раздялата. Ако Кидзуки беше жив, сигурна съм, че щяхме да сме заедно, да се обичаме и постепенно да ставаме все по-нещастни.

— Нещастни ли? Защо?

Наоко няколко пъти приглади с пръсти косата си назад. Беше снела баретата си и косата й се разпиля по лицето й, когато наведе глава.

— Защото трябваше да върнем на света онова, което му дължахме — рече тя и ме погледна в очите. — Терзанието на порастването. Не платихме, когато трябваше, а сметките трябваше да се уредят. Затова Кидзуки се самоуби, а аз съм тук. Бяхме като деца, които растат голи на необитаем остров. Щом огладнеехме, просто си откъсвахме някой банан; ако се чувствахме самотни, спяхме в обятията си. Но това не продължава вечно. Пораснахме бързо и трябваше да влезем в обществото. Затова ти беше толкова важен за нас. Бе звеното, свързващо ни със света. Борехме се чрез теб да се приспособим колкото се може по-добре към него. Това, разбира се, не стана.

Аз кимнах.

— Но не бих искала да смяташ, че те използвахме. Кидзуки наистина те обичаше. Просто така се случи, че с теб беше първата ни връзка с друг човек. И все още е. Кидзуки може да е покойник, но ти все още си ми единствената връзка с външния свят. И аз те обичам точно толкова, колкото той те обичаше. Не сме се и канили да ти причиним болка, но сигурно в крайна сметка не сме успели и сме ти нанесли дълбока рана в сърцето. Никога не си помислихме, че нещо такова може да се случи.

Наоко пак наведе глава и замлъкна.

— Слушайте, хайде да изпием по чаша какао — предложи Рейко.

— Добре. С удоволствие — рече Наоко.

— Аз ще пийна от брендито, което съм донесъл, ако нямате нищо против — казах аз.

— О, разбира се — продума Рейко. — Може ли една глътка за мен?

— Да — отвърнах през смях.

Рейко донесе две чаши и ние се чукнахме. После тя отиде в кухнята да направи какао.

— Може ли да говорим за нещо по-весело? — попита Наоко.

В този момент нямах нищо весело за казване. Ех, ако Есесовеца беше тук! — помислих си. Това момче можеше да роди куп истории. Някои от тях щяха да ни накарат да се почувстваме по-добре. Най-доброто, което аз пък можех да сторя, беше да разкажа надълго и нашироко за порочните навици на момчетата в пансиона. Ставаше ми лошо само като говорех за такива гадости, но Наоко и Рейко почти паднаха от смях, защото всичко това бе съвсем ново за тях. Сетне Рейко имитира побъркани пациенти. И това беше много забавно. В единайсет на Наоко й се доспа, затова Рейко свали облегалката на канапето и ми даде възглавница, чаршафи и одеяла.

— Ако посред нощ ти се прииска да изнасилиш някоя от нас, гледай да не ни сбъркаш — каза Рейко. — Гладкото тяло на лявото легло е на Наоко.

— Лъжкиня! Аз спя на дясното легло — рече Наоко.

Рейко добави:

— Впрочем аз уредих да се измъкнем от някои от следобедните си ангажименти. Защо тримата не си направим малък пикник? Знам едно приятно местенце наблизо.

— Добра идея — казах.

Двете си измиха една след друга зъбите и се прибраха в спалнята. Аз си налях малко бренди и се изтегнах на кушетката, припомняйки си случките от деня — от сутринта до вечерта. Денят ми се стори страшно дълъг. Стаята продължи да се осветява в бяло от луната. С изключение на лекото скърцане от време на време на някое легло, от спалнята на Наоко и Рейко не се чуваше почти никакъв звук. Когато затворих очи, в мрака заплуваха миниатюрни форми във вид на диаграма и до слуха ми достигнаха затихващи тонове от китарата на Рейко, но те не траяха твърде дълго. Сънят дойде и ме пренесе в дълбока топла кал. Сънувах върби. От двете страни на планинското шосе имаше по ред върби. Невероятно много върби. Духаше доста силен вятър, но върбовите клони изобщо не се поклащаха. Защо ли? — чудех се аз и после забелязах, че всеки клон бе отрупан с дребни птички. Тежестта им не позволяваше на клоните да се движат. Грабнах един прът и ударих с него близкия клон, надявайки се да пропъдя птичките и да му позволя да се залюлее. Но птичките не се махнаха. Вместо да отлетят, те се превърнаха в метални късове с форма на птички, които паднаха и се разбиха на земята.

Когато отворих очи, се чувствах така, сякаш виждах продължението на съня си. Лунната светлина изпълваше стаята със същата мека белота. Като по рефлекс, седнах в леглото и почнах да търся металните птички, които, разбира се, не бяха там. Вместо тях видях Наоко да седи смълчана в долния край на канапето и да гледа през прозореца. Беше вдигнала колене и подпираше брадичката си на тях. Приличаше на гладно сираче. Потърсих часовника си, който бях оставил до възглавницата, но той не беше на мястото си. Прецених по ъгъла на лунните лъчи, че сигурно е два или три часът след полунощ. Мъчеше ме зверска жажда, но реших да си мълча и да продължа да наблюдавам Наоко. Тя беше със същата синя нощница и от едната страна косата й се крепеше от баретата с форма на пеперуда, разкривайки красотата на лицето й на лунна светлина. Странно, помислих си, тя бе свалила баретата, преди да си легне.