Харуки Мураками - Норвежка гора

Наоко остана като замръзнала на място, дребно нощно животинче, примамено от лунната светлина, която подчертаваше силуета на устните й. Съвършено нежен, той вибрираше едва забележимо в такт с туптенето на сърцето й или с вълненията на душата й, сякаш тя шептеше на мрака безгласни думи.

Преглътнах, надявайки се да намаля жаждата, но в тишината на нощта звукът, който издадох, беше силен. Това сякаш бе сигнал за Наоко. Тя стана и тръгна крадешком към горния край на канапето, а нощницата й леко шумолеше, после коленичи на пода до възглавницата ми, с очи, вперени в моите. Аз също се втренчих в нея, ала погледът й не ми говореше нищо. Странно прозрачни, очите й изглеждаха като прозорци към отвъдното, но колкото и дълго да се взирах в техните дълбини, нищо не можех да видя. Нашите лица бяха на не повече от двайсетина сантиметра едно от друго, но тя бе на светлинни години от мен.

Протегнах ръка и се опитах да я докосна, ала Наоко се дръпна назад и устните й леко потрепнаха. Миг по-късно тя доближи ръцете си и започна бавно да разкопчава нощницата си. Имаше общо седем копчета. Докато гледах как тънките й, прелестни пръсти ги откопчават от горе на долу едно по едно, се почувствах така, сякаш това бе продължението на моя сън. Седем малки бели копчета — тя ги откопча и нощницата се свлече от раменете й така, сякаш насекомо сменяше ципата си. Под нощницата бе съвсем гола. На нея остана само баретата с форма на пеперуда. Вече гола и коленичила до леглото ми, тя ме погледна. Обляно от меката светлина на луната, тялото на Наоко бе нежно и лъскаво като на новородено.

Когато тя едва незабележимо помръдна, светлините и сенките по тялото й се промениха едва доловимо. Изпъкналата заобленост на гърдите й, малките зърна, вдлъбнатината на пъпа й, хълбоците и окосмяването — всички те хвърляха обли сенки, очертанията на които продължиха да се променят като вълнички по спокойната повърхност на езеро.

Какво съвършено тяло! — помислих си. Кога Наоко бе придобила такова съвършено тяло? Какво се бе случило с тялото, което държах в обятията си онази нощ миналата пролет?

Онази нощ, докато нежно я разсъбличах, а тя плачеше, тялото на Наоко бе оставило у мен усещане за несъвършенство. Гърдите й изглеждаха твърди, зърната — особено изпъкнали, а хълбоците силно сковани. Тя бе красиво момиче, разбира се, тялото й — прекрасно и съблазнително. Онази нощ то ме възбуди и ме заплени разтърсващо. Но въпреки това, докато я прегръщах, галех и целувах голото й тяло, почувствах едно непознато и силно усещане за непропорционалност и тромавост. Държейки Наоко в обятията си, аз исках да й обясня: „Сега с теб имаме полов контакт. Аз съм вътре в теб. Но това всъщност не е нищо. То няма значение. То не е нищо друго, освен сливане на две тела. Единственото, което правим, е да си казваме неща, които могат да бъдат изричани само при триенето на две несъвършени парчета месо. Като правим това, ние споделяме своето несъвършенство“. Но, разбира се, изобщо не бих могъл да кажа такова нещо и да се надявам да бъда разбран. Просто продължих да я прегръщам силно. И усещах в тялото й нещо студено и непознато, нещо, към което изобщо не можех да се приближа. И това усещане, от една страна, изпълни сърцето ми с Наоко, а от друга, придаде на ерекцията ми страхотно напрежение.

Сега обаче тялото на Наоко пред очите ми нямаше нищо общо с онова, което прегръщах онази нощ. Плътта й бе претърпяла много промени, за да се роди отново абсолютно съвършена под светлината на луната. Всички признаци на момичешка заостреност бяха изчезнали след смъртта на Кидзуки — това бе плътта на зряла жена. Физическата красота на Наоко бе толкова съвършена, че не възбуди у мен никакво сексуално желание. Можех единствено да се взирам слисан в прелестната извивка от кръста до бедрата, в заоблената пищност на гърдите, в лекото движение на корема й при всеки неин дъх и в неясната черна сянка на окосмяването под него.

Тя разкри голотата си пред мен за може би пет минути, а после се загърна пак в нощницата си и я закопча от горе до долу. След като и последното копче бе закопчано, тя стана и тръгна тихо към спалнята, отвори безшумно вратата и се изгуби вътре.

Аз останах неподвижен доста време, докато ми хрумна да стана от леглото. Намерих часовника си там, където беше паднал на пода, и го обърнах към лунната светлина. Бе четири без двайсет. Отидох в кухнята и изпих няколко чаши вода, след което отново се изтегнах на леглото, ала сънят дойде чак когато светлината на утрото проникна във всяко кътче на стаята, разсейвайки всички следи от бледата лунна светлина. Канех се да заспя, когато Рейко дойде и като ме плесна по бузата, извика: „Съмна се! Съмна се!“