Харуки Мураками - Норвежка гора

— Да, но не съм във форма.

— Ами като непрекъснато се забавляваш с момичета — измърмори Наоко сякаш на себе си.

Исках да й отвърна, но бях твърде запъхтян, за да говоря. От време на време над пътеката прехвръкваха червени качулати птички, блестящи на фона на небесната синева. Ливадите край нас бяха осеяни с бели, сини и жълти цветя, пчели жужаха навсякъде. Напредвайки крачка по крачка, не мислех за нищо друго, освен за гледките, нижещи се пред очите ми.

Нанагорнището свърши след десет минути и навлязохме в равно плато. Там си починахме, избърсахме потта си, поехме си дъх и пихме вода от манерките си. Рейко намери някакво листо и си направи от него свирка.

Пътеката премина в леко надолнище сред високи полюшващи се гъсти треви. Продължихме още петнайсетина минути и влязохме в едно селце. Там нямаше и следа от хора, а десетки къщи бяха в различни стадии на разруха. Висока до кръста трева растеше между тях. Към дупките в стените им бяха полепнали сухи бели купчинки от курешки на гълъби. Единствено стълбовете бяха оцелели от някои рухнали постройки, но други къщи изглеждаха годни за обитаване, стига да се отвореха кепенците. Тези стари безлюдни къщи свиваха пътя от двете му страни и ние се промъквахме между тях.

— Преди седем-осем години тук са живели хора — осведоми ме Рейко. — Това наоколо е обработваема земя. Но всички са се махнали. Животът им е бил твърде тежък. Не са можели да се измъкнат, когато през зимата се натрупвали преспи. И почвата не е особено плодородна. Намерили са по-добър живот в града.

— Каква пустош — казах аз. — Някои от къщите изглеждат напълно обитаеми.

— По едно време някакви хипита се опитаха да живеят тук, но се отказаха. Не можели да понасят зимите.

Малко след края на селцето стигнахме до обширна заградена площ, която, изглежда, беше пасище. От другата страна на пътя съзрях няколко пасящи коня. Тръгнахме покрай оградата и едър пес дотърча при нас, махайки опашка. Той се изправи на задните си лапи, опря се на Рейко, подуши лицето й, после скочи игриво на Наоко. Аз свирнах и той дойде при мен и взе да ближи ръката ми с дългия си език, Наоко го потупа по главата и обясни, че животното било собственост на пасището.

— Обзалагам се, че е на почти двайсет години — рече тя. — Зъбите му са толкова развалени, че не може да яде почти нищо твърдо. Спи по цял ден пред магазина и дотичва, щом чуе стъпки.

Рейко взе парче сирене от раницата си. Кучето усети миризмата му, подскочи към нея и го лапна.

— Няма да виждаме този приятел много време — каза Рейко, потупвайки животното по главата. — В средата на октомври натоварват конете и кравите на камиони и ги закарват до обора. Само през лятото ги оставят да пасат, когато отварят малки кафенета за туристите. „Туристи“! Може би по двайсет планинари на ден. Слушайте, какво ще кажете да пийнем по нещо, а?

— Добра идея — казах аз.

Кучето ни придружи до кафенето — малка, бяла къщичка с веранда отпред и избеляла табела във форма на чаша за кафе, висяща от стряхата. То ни поведе нагоре по стъпалата и се изтегна на верандата, притваряйки очи. Когато седнахме край маса, едно момиче в пуловер и сини джинси, и с прическа тип конска опашка излезе и поздрави Рейко и Наоко като стари приятелки.

— Това е един приятел на Наоко — каза Рейко, представяйки ме.

— Здрасти — рече тя.

— Здрасти — отвърнах.

Докато трите жени си бъбреха, аз потупвах по врата кучето под масата. Бе здрав, жилав врат на стар пес. Когато почесах разрошената козина, кучето затвори очи и въздъхна от удоволствие.

— Как се казва? — попитах момичето.

— Пепе — отвърна тя.

— Хей, Пепе — извиках на кучето, но то не помръдна.

— Трудно чува — рече момичето. — Трябва да говориш високо, иначе не може да те чуе.

— Пепе! — извиках. Кучето отвори очи и показа с лай, че е разбрало.

— Няма нищо, Пепе — рече момичето. — Спи повече и ще живееш по-дълго — и той пак се строполи в краката ми.

Наоко и Рейко си поръчаха по чаша студено мляко, а аз поисках бира.

— Хайде да послушаме радио — каза Рейко. Момичето включи усилвател и избра станция на УКВ. „Кръв, пот и сълзи“ — пееше се в песента, която зазвуча.

Рейко изглеждаше доволна и сякаш казваше: „Ето за какво сме тук! Нямаме радио по стаите, затова ако не идвам от време на време тук, няма да знам какво става по света“.

— Тук ли нощуваш? — попитах момичето.

— Не! — засмя се тя. — Бих умряла от скука, ако прекарам нощта тук. Пастирът ме откарва до града и на сутринта пак ме връща — тя посочи към един камион, паркиран пред близкия пост на пастира.