Никой не разбра защо се самоуби. Също като с Кидзуки. Съвсем същото. И тя беше на седемнайсет години и с нищо не показа, че възнамерява да се самоубие. Дори не остави бележка. Наистина, съвсем същото е, не мислиш ли?
— Така изглежда.
— Всички казваха, че е много умна и че много чете. И тя четеше много. Имаше купища книги. Прочетох доста от тях след смъртта й и това бе толкова тъжно. По полетата имаше нейни бележки, цветя, притиснати между страниците, и писма от нейни приятели и всеки път, щом се натъкнех на нещо такова, се разплаквах. Плаках много.
Наоко млъкна за няколко секунди, навивайки отново на пръста си стръкче трева.
— Тя беше от хората, които винаги се справят сами. Никога не искаше съвет или помощ от когото и да било. Това, мисля, не беше гордост. Тя просто правеше онова, което й се струваше естествено. Родителите ми бяха свикнали и смятаха, че ако я оставят на спокойствие, с нея всичко ще е наред. Отивах при сестра си за съвет и тя винаги беше готова да ми го даде, но самата тя никога не се обърна за съвет към никого. Вършеше онова, което трябва да се свърши, сама. Никога не се гневеше и не изпадаше в лошо настроение. Всичко това е истина, не преувеличавам. Повечето момичета, когато са неразположени, стават кисели и си го изкарват на другите, но не и тя. Не изпадаше в лошо настроение, а ставаше много потисната. Може би веднъж на два-три месеца й се случваше следното: затваряше се в стаята си и не ставаше от леглото, не ходеше на училище, почти нищо не ядеше, изключваше осветлението и изпадаше в унес.
Обаче не беше в лошо настроение. Когато се прибирах от училище, тя ме викаше в стаята си, слагаше ме да седна близо до себе си и ме разпитваше как е минал денят ми. Аз й разказвах всичко до най-незначителните дреболии — на какви игри съм играла с приятелките си или какво е казал учителят, или какви оценки съм изкарала на тестовете, такива неща. Тя се спираше на всяка подробност, правеше коментари и даваше предложения, но още щом излезех — да играя например с някоя приятелка или да отида на урок по балет, — тя пак се унасяше. След два дена се съвземаше и отиваше на училище. Това продължи, не знам, може би четири години. Отначало родителите ми бяха притеснени и мисля, че се консултираха с лекар, но тъй като след два лена тя се чувстваше съвсем добре, те решиха, че ако я оставят на мира, това ще отшуми от само себе си. Беше толкова умно и спокойно момиче.
След смъртта й обаче чух родителите ми да си говорят за един по-малък брат на баща ми, който починал много отдавна. Той също бил много умен, но останал затворен вкъщи в продължение на четири години — от седемнайсетата до двайсет и първата си година. Един ден внезапно излязъл от къщи и скочил под влак. Баща ми каза: „Може би е наследствено — от моята страна“.
Докато Наоко говореше, пръстите й неволно разчепкаха свилата на ериантусова трева, разпръсквайки влакънцата й по вятъра. Когато стъбълцето се оголи напълно, тя го нави около пръстите си.
— Аз намерих сестра си мъртва — продължи тя. — Беше есен, бях в шести клас. През ноември. В един навъсен, дъждовен ден. По онова време сестра ми беше в последния клас на гимназията. Върнах се вкъщи от урок по пиано в шест и половина. Майка ми приготвяше вечерята. Каза ми да предам на сестра си, че вечерята е готова. Аз се качих на горния етаж, почуках на вратата и извиках: „Вечерята е готова“, но отговор не последва. Стаята й беше съвсем притихнала. Стори ми се странно, затова пак почуках, отворих вратата и надникнах вътре. Помислих си, че тя още спи. Но я нямаше в леглото. Стоеше до прозореца и гледаше навън, а вратът й бе наклонен на една страна. Сякаш разсъждаваше. В стаята бе тъмно, лампите бяха загасени и почти нищо не се виждаше. „Какво правиш? — рекох й. — Вечерята е готова.“ Тогава забелязах, че изглежда по-висока от обикновено. Какво става? — запитах се: беше толкова странно! На пръсти ли бе застанала. Или бе стъпила на нещо? Приближих се и тъкмо се канех да й проговоря отново, когато видях: от главата й нагоре имаше въже. То висеше право надолу от една греда на тавана — стори ми се, че беше удивително право, сякаш на това място някой бе теглил с линийка черта. Сестра ми беше с бяла блуза — да, една обикновена бяла блуза като тази — и със сива пола, а пръстите й сочеха надолу, като на балерина, но имаше разстояние от може би петнайсет-двайсет сантиметра между върховете на пръстите на краката й и пода. Забелязах всяка подробност. Загледах се в лицето й. Не можех да не го сторя. Помислих си: Трябва веднага да сляза долу и да кажа на майка ми. Трябва да изпищя. Но тялото ми не ми се подчини. То се движеше по своя воля, независимо от моята. Опитваше се да я свали от въжето, докато умът ми настояваше бързо да сляза долу. Разбира се, нямаше как едно малко момиче да има силата да направи такова нещо и затова просто останах там и гледах, без да виждам, в продължение на пет-шест минути, пълна пустота, сякаш нещо в мен бе умряло. Просто стоях така със сестра си на онова студено, мрачно място, докато майка ми дойде да види какво става.
Читать дальше