Харуки Мураками - Норвежка гора

Като се върнахме в жилището им, ние с Наоко играхме карти, а Рейко упражняваше Бах на китарата си.

— Утре по кое време си заминаваш? — попита тя, като прекъсна за малко и запали цигара.

— Веднага след закуска — отвърнах. — Автобусът пристига в девет и нещо. Така ще успея да се върна навреме за нощната си смяна утре.

— Жалко. Бих се радвала, ако можеше да останеш още.

— Заседя ли се твърде дълго, накрая, току-виж, съм заживял тук — рекох през смях.

— Навярно си прав — каза Рейко. Сетне тя се обърна към Наоко: — Ах, да, трябваше да отида у семейство Ока да взема малко грозде. Съвсем забравих.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита я Наоко.

— А дали ще ми позволиш да взема със себе си твоя млад г-н Ватанабе?

— Добре — отвърна Наоко.

— Чудесно. Хайде тогава двамцата да излезем за още една вечерна разходка — каза Рейко и ме хвана за ръка. — Вчера почти стигнахме там. Нека тази вечер да извървим целия път.

— Прекрасно — рече Наоко и се засмя сподавено. — Правете каквото искате.

Вечерният въздух бе хладен. Рейко носеше над шемизетата си светлосиня плетена жилетка и вървеше, пъхнала ръце в джобовете на джинсите си. Тя погледна към небето и подуши въздуха като куче. После заяви, че мирише на дъжд. Аз също се опитах да подуша, но не долових нищо. Вярно, че имаше много облаци, които скриваха луната.

— Останеш ли тук достатъчно дълго, можеш по мириса във въздуха доста точно да отгатваш какво ще е времето — обясни ми тя.

Навлязохме в гористата зона, където се намираха жилищата на хората от персонала. Рейко ме накара да изчакам, приближи се до входната врата на една къща и натисна звънеца. На вратата се появи жена — без съмнение стопанката на дома — и известно време двете с Рейко си бъбриха и кикотеха. После жената се скри вътре и се върна с голяма найлонова торба. Рейко й благодари и й пожела лека нощ, след това се върна на мястото, където аз стоях.

— Виж — рече тя и отвори торбата.

В нея имаше голямо количество грозде.

— Обичаш ли грозде?

— Да, разбира се.

Тя ми подаде най-горната чепка:

— Можеш спокойно да го ядеш. Измито е.

Продължихме пътя си, като ядяхме грозде и плюехме на земята ципите и семките. Зърната бяха свежи и много вкусни.

— От време на време давам уроци по пиано на тяхното момче, а те ми дават разни неща. Виното, което пихме, беше от тях. Понякога ги моля да ми купят това-онова от града.

— Бих искал да чуя останалата част от историята, която ми разказа вчера — помолих.

— Добре. Но ако продължаваме да се прибираме късно вкъщи, Наоко може да стане подозрителна.

— Готов съм да поема този риск.

— Добре тогава. Но искам да съм на завет. Тази вечер е малко хладно.

Стигнахме до тенис кортовете и тя пое наляво. Тръгнахме по тясно стълбище и излязохме на едно място с редица от складове. Рейко отвори вратата на най-близкия, влезе и запали лампата.

— Ела — рече ми. — Макар мястото да не е нищо особено. В склада имаше наредени на редове ски за скибягане, обувки и щеки, а на пода бяха струпани инструменти за чистене на сняг и чували с каменна сол.

— Идвах тук да свиря на китара, когато исках да остана сама. Приятно и уютно е, не мислиш ли?

Рейко седна върху чувалите с каменна сол и ме подкани да седна до нея. Така и направих.

— Тук не се проветрява добре, но имаш ли нещо против да запаля?

— Не, пуши си — рекох.

— Това е навик, от който явно не мога да се отуча — каза тя намръщена, но запали цигарата с явно удоволствие. Не са много хората, които се наслаждават като нея на тютюна. Аз ядях гроздето си, като внимателно откъсвах зърната едно по едно и хвърлях ципите и семките в тенекиена кутия, която служеше за кошче за отпадъци.

— И така, припомни ми докъде бяхме стигнали снощи.

— Била тъмна и бурна нощ и ти си се катерела по стръмна урва, за да задигнеш гнездото на птицата.

— Удивително е как можеш да се шегуваш с такава сериозна физиономия — каза Рейко. — Чакай да си спомня, мисля, че бях стигнала. Да, до уроците по пиано, които давах на момичето всяка събота сутрин.

— Така е.

— Да приемем, че хората по света могат да бъдат разделени в две групи — на такива, които умеят да преподават, и такива, които не умеят. Аз горе-долу спадам към първата група. Като млада, изобщо не мислех така и май не ми се искаше да повярвам, че мога да преподавам, но го осъзнах, когато на определена възраст стигнах до някакво самопознание. Добре се справям с преподаването. Наистина се справям добре.