Харуки Мураками - Норвежка гора

— Утрото ми е любимото време от деня — рече Наоко. — Сякаш всичко започва отново. Към обед ставам тъжна и не ми е никак приятно, когато слънцето залязва. Живея със същите усещания ден след ден.

— И докато живеете с тези усещания, вие, младите, остарявате също като мен — каза Рейко с усмивка. — Мислиш си, че е утро или нощ и следващото нещо, което разбираш, е, че си вече стар.

— Но ти обичаш да остаряваш — рече Наоко.

— Всъщност не — каза Рейко. — Но определено не бих желала пак да съм млада.

— Защо не? — попитах.

— Защото е толкова досадно! — отвърна тя. После хвърли метлата си вътре и затвори вратата на бараката, подсвирквайки си през цялото време „Славната Мери“.

Като се върнахме в жилището, жените смениха гумените ботуши с кецове и казаха, че отиват до стопанството. Рейко предложи да остана да почета някоя книга или нещо подобно, тъй като работата не била забавна за гледане и те щели да я вършат в група.

— И докато чакаш, можеш да изпереш купчината мръсно бельо, което оставихме до мивката — добави тя.

— Шегуваш се — казах слисан.

— Разбира се, че се шегувам — засмя се тя. — Толкова си сладък. Нали е сладък, Наоко?

— Да, така е — отвърна Наоко, смеейки се заедно с нея.

— Ще поработя върху немския си — казах с въздишка.

— Да, напиши си домашното като добро момче — каза Рейко. — Ще се върнем преди обед.

Двете излязоха, кискайки се сподавено. Чух стъпките и гласовете на много хора, преминаващи покрай къщата.

Влязох в банята и отново измих лицето си, после взех назаем една нокторезачка и подрязах ноктите си. За баня, която ползваха две жени, предметите вътре бяха невероятно прости. С изключение на няколко прилежно подредени шишенца с почистващ крем, овлажнител за устни и крем против изгаряне, нямаше почти нищо, което можеше да се назове козметика. След като си подрязах ноктите, си направих малко кафе и го изпих на масата в кухнята с разтворен пред мен учебник по немски. Съблякох се по тениска в слънчевата кухня и тъкмо запаметявах усилено всички форми в една граматическа таблица, когато ме завладя странно усещане. Стори ме се, че огромно разстояние отделя неправилните немски глаголни форми от тази кухненска маса.

Двете жени се върнаха от стопанството в единайсет и половина, взеха поред душ и си облякоха чисти дрехи. Тримата отидохме в столовата на обяд, после се разходихме до портала. Този път в караулното помещение имаше дежурен. Той седеше на стола си и ядеше с апетит обяда си, който сигурно му бе донесен от столовата. От транзистора на рафта звучеше стара сантиментална поп мелодия. Щом се приближихме, пазачът ни махна с ръка с едно приветливо „Здрасти“ и ние отвърнахме на поздрава му.

Рейко му обясни, че възнамеряваме да се разходим извън парка и че ще се върнем след три часа.

— Чудесно — каза той. — Внимавайте с времето. И стойте настрана от шосето. Поройният дъжд направо го подрива. Но другаде няма проблеми.

Рейко записа своето име и това на Наоко заедно с датата и часа в един дневник на излизащите.

— Приятно прекарване — рече пазачът. — И умната.

— Симпатичен човек — казах аз.

— Малко е чалнат тук горе — обади се Рейко, докосвайки главата си.

Но той се оказа прав за времето. Небето беше яркосиньо, с една-единствена следа от бяло облаче, прилепнало към небесния купол подобно на тъничка ивица прясно нанесена боя. Известно време вървяхме покрай ниския каменен зид на общежитие „Ами“, после се отдалечихме от него, за да се изкачим в колона по един по стръмна тясна пътека. Рейко водеше, Наоко бе в средата, а аз вървях последен. Рейко се движеше нагоре с уверената крачка на човек, който познава всеки кът на всяка планина в областта. Съсредоточени върху вървенето, ние почти не разговаряхме. Наоко бе със сини джинси и бяла блуза и носеше якето си в ръка. Гледах как дългата й права коса се полюлява наляво и надясно на раменете. От време на време тя се обръщаше, поглеждаше ме бегло и се усмихваше, когато погледите ни се срещаха. Пътеката продължи нагоре толкова дълго, че почти ми се зави свят, но Рейко не забави крачка. Наоко бързаше, за да не изостане от нея, бършейки потта по лицето си. Тъй като известно време не се бях отдавал на такива занимания на открито, установих, че се задъхвам.

— Често ли правите това? — попитах Наоко.

— Може би веднъж седмично — отвърна тя. — Трудно ли ти е?

— Малко — отвърнах.

— Почти стигнахме — каза Рейко. — Изминахме почти две трети от пътя. Хайде, нали си млад?