Харуки Мураками - Норвежка гора

„Не мога да чакам два месеца — рекох му аз. — Това ще ме довърши окончателно. Не се шегувам. Повярвай ми, знам какво говоря.“ Симптомите вече се проявяваха: ушите ми пищяха и чувах разни гласове, не можех да спя. Той предложи аз да замина първа, да отида някъде сама, а той по-късно да ме последва, след като уреди всичко.

„Не — казах, — не искам да заминавам никъде сама. Ще се разпадна, ако съм без теб. Нуждая се от теб. Моля те, не ме оставяй сама.“

Той ме прегърна и ме помоли да почакам още малко. „Само един месец“, рече. Щял да се погрижи за всичко — да напусне работата си, да продаде апартамента, да уреди нещата с детската градина, да намери нова работа. Може би имало някаква служба в Австралия, която можел да заеме. Просто искаше да изчакам месец и всичко щяло да се оправи. Не можах да кажа нищо повече. Ако се опитах да възразя, щях само още повече да се изолирам.

Рейко въздъхна и се загледа в лампата на тавана.

— Но аз не можех да чакам цял месец. И един ден пак се случи: щрак ! Този път беше наистина много зле. Взех приспивателни и пуснах газта. Събудих се в болнично легло и всичко свърши. Трябваше да минат месеци, докато се успокоя достатъчно, че да съм в състояние да разсъждавам, после поисках развод със съпруга си. Казах му, че така ще е най-добре и за него, и за нашата дъщеря. Той отвърна, че няма намерение да се разведе с мен.

„Можем да започнем всичко отначало — рече той. — Можем да заминем някъде, само тримата, и да заживеем нов живот“.

„Твърде късно е — казах му аз. — Всичко свърши, когато ме помоли да изчакам месец. Ако действително искаше да започнеш отново, не трябваше да ми го казваш. Сега вече, независимо къде ще отидем, независимо колко далече ще се преместим, същото ще се случва отново и отново. И аз пак ще те моля и ще те карам да страдаш. Повече не искам да правя това.“

— И така, ние се разведохме. Или по-скоро аз се разведох с него. След две години той се ожени повторно. Все пак съм доволна, че го накарах да ме напусне. Наистина. Разбрах, че до края на живота ми ще е както тогава, и не исках никого да повлека надолу със себе си. Не исках да принуждавам никого да живее в постоянен страх, че всеки момент може да си загубя ума.

Той беше чудесен човек, идеален съпруг, верен, силен и търпелив, мъж, на когото можех да се уповавам напълно. Беше сторил всичко по силите си, за да ме излекува, а аз бях сторила всичко възможно да бъда излекувана заради него и заради дъщеря ни. И бях повярвала в изцелението си. Бях щастлива шест години по време на брака ни. Той ме разбираше деветдесет и девет процента, но останалият един процент бе лудост. Щрак ! Всичко, което бяхме създали, стана на пух и прах. За част от секундата всичко се превърна в нищо. И онова момиче бе тази, която причини това.

Рейко събра фасовете, които бе смачкала с крак, и ги хвърли в тенекиената кутия.

— Отвратителна история. Работехме толкова упорито, толкова упорито, съзиждайки нашия свят тухла по тухла. И когато той се разпадна, стана точно така. Докато се усети човек, всичко изчезна — Рейко се изправи и пъхна ръце в джобовете на панталона си. — Хайде да се връщаме. Стана късно.

Небето беше по-мрачно, облачната покривка по-плътна от преди, луната — невидима. Тогава разбрах, че и аз като Рейко можех да подуша дъжда. С него се смеси свежият дъх на гроздето в торбата, която носех в ръка.

— Затова не мога да напусна това място — рече тя. — Страхувам се да замина и да стана част от света вън оттук. Страх ме е да се запознавам с нови хора и да изпитвам нови чувства.

— Разбирам — казах аз. — Но мисля, че можеш да се опиташ да го направиш. Струва ми се, че можеш да излезеш и да опиташ.

Рейко се усмихна, но не отвърна.

Наоко беше на канапето с книга. Бе кръстосала крака и бе притиснала с ръце слепоочията си, докато четеше. Пръстите й като че докосваха и проверяваха всяка дума, която влизаше в главата й. Отделни капки дъжд почваха да почукват по покрива. Светлината на лампата обгърна Наоко, въртейки се около нея подобно на ситен прашец. След продължителния ми разговор с Рейко младостта на Наоко ме впечатли по нов начин.

— Извинявай, че толкова се забавихме — каза Рейко и поглади Наоко по главата.

— Добре ли си прекарахте? — попита Наоко, като вдигна поглед от книгата.

— Разбира се — отвърна Рейко.

— Какво правихте? — попита ме Наоко — … само двамата.

— Не ми е позволено да кажа, госпожице — заявих.

Наоко се подсмихна и остави книгата. Сетне тримата ядохме грозде под звуците на дъжда.