Харуки Мураками - Норвежка гора

Лекарят мина на визитация в единайсет и половина, затова двамата с Мидори излязохме да изчакаме в коридора. Когато той излезе, Мидори го попита как е баща й.

— Наскоро излезе от операция и му даваме болкоуспокояващи, така че е доста изтощен — обясни лекарят. — Ще са ми нужни още два-три дена, докато преценя резултатите от операцията. Ако се окаже сполучлива, той ще се оправи, ако не, ще се наложи да вземем някои решения тогава.

— Няма пак да му отваряте черепа, нали?

— Всъщност не мога да кажа, преди да дойде моментът — отвърна лекарят. — Ау, каква къса пола носите!

— Нали е готина?

— А какво правите, като се качвате по стълбищата? — попита докторът.

— Нищо особено. Излагам всичко на показ — каза Мидори. Сестрата се изкикоти зад лекаря.

— Невероятно. Май трябва да дойдете тия дни да отворим вашия череп, за да видим какво става вътре. Направете ми услуга и ползвайте асансьора, докато сте в болницата. Не мога да допусна да имам още пациенти. Твърде зает съм и без това.

Скоро след визитацията дойде време за обяд. Една медицинска сестра тикаше натоварена с храна количка и обикаляше от стая в стая. На бащата на Мидори дадоха крем супа, плодове, варена обезкостена риба и зеленчуци, смлени на пюре. Мидори го обърна по гръб и го повдигна, използвайки лоста в долния край на леглото. После започна да му дава супата с лъжица. След пет-шест глътки той се извърна настрани и даде да се разбере, че не иска повече.

— Трябва да изядеш поне това — рече Мидори.

— По-късно — продума той.

— Ти си непоправим… ако не се храниш достатъчно, няма да укрепнеш. Не ти ли се ходи по малка нужда?

— Не — каза той.

— Ей, Ватанабе, хайде да слезем до ресторанта.

Съгласих се, но всъщност много-много не ми се ядеше. Ресторантът бе претъпкан с лекари, сестри и посетители. Дълги редици от столове и маси запълваха огромната подземна пещера без прозорци и всички ядяха и приказваха — без съмнение за болести, а гласовете отекваха като в тунел. От време на време радиоуредбата преодоляваше кънтенето — викаха лекар или сестра. Докато търсех маса, Мидори купи храна за двамата и я донесе на алуминиев поднос. Крокети със сметанов сос, картофена салата, настъргано зеле, варени зеленчуци, ориз и супа от мисо: блюдата бяха наредени в подноса в еднакви бели пластмасови чинии, в каквито се хранеха и болните. Изядох почти половината храна, а другата оставих. Затова пък Мидори изяде с апетит всичко до последната хапка.

— Май не си особено гладен? — попита тя, сръбвайки горещ чай.

— Всъщност не — отвърнах.

— В болница сме — каза тя и се огледа наоколо. — Така е като не си свикнал с мястото. Миризмите, звуците, застоялият въздух, лицата на болните, напрежението, раздразнението, разочарованието, болката, умората — и ето ти резултата. Стомахът ти се свива и апетитът ти се убива напълно. Но свикнеш ли веднъж, обстановката престава да е проблем. Освен това не можеш да се грижиш за болен, ако не се храниш добре. Така е. Знам какво говоря, защото съм го преживяла и с дядо ми, и с баба ми, и с майка ми и сега и с баща ми. Никога не знаеш кога ще ти се наложи да пропуснеш някое хранене, затова е важно да ядеш, щом имаш възможност.

— Разбирам — казах.

— Роднините идват на свиждане, ядат с мен тук и също като теб оставят половината. И винаги възкликват: „О, Мидори, колко хубаво, че имаш такъв апетит. Аз така се притесних, че не мога да ям“. Но сериозно погледнато, аз съм тази, която всъщност се грижи тук за болния! Те просто се отбиват за малко, колкото да демонстрират съчувствие. Аз съм тази, която бърше лайната, изхвърля храчките и подсушава болния. Ако съчувствието стигаше, за да се почистват лайната, щях да проявявам петдесет пъти по-голямо съчувствие от всички останали! Но не, те ме гледат, че изяждам всичко, зяпат ме удивени и казват: „О, Мидори, колко хубаво, че имаш такъв апетит“. За каква ме смятат, за магаре, което тегли каруца ли? Те са достатъчно възрастни, за да знаят как стоят нещата, така че защо проявяват такава глупост? Лесно е да се говори на едро, но важното е дали чистиш лайната, или не. Мога да се засегна, както ти е известно. Мога да се почувствам изтощена като всеки друг. Освен това може да ми стане толкова зле, че да ми се доплаче. Опитвай се да си представиш как група лекари се събират и отварят нечий череп, когато няма друга надежда да се помогне на човека, и как разместват разни неща извътре и го правят отново и отново, и всеки път, когато го правят, състоянието на болния се влошава и той става малко по-луд отпреди, и да видим дали ще ти хареса! А като капак на всичко разбираш, че спестяванията ти отиват на кино. Не знам дали ще мога да продължа следването си още три години и половина. А и при това положение няма начин сестра ми да може да си позволи сватбено тържество.