Харуки Мураками - Норвежка гора

— Почивка — рекох.

След толкова говорене се почувствах прегладнял. Не бях ял почти нищо на закуска, а от обяда си бях изял само половината. Сега съжалявах, че не бях хапнал по-добре на обяд, но от съжалението нямаше никаква полза. Потърсих нещо за ядене в един шкаф, но намерих само кутия водорасли, някакви капки против кашлица и соев сос. Книжната кесия с краставици и грейпфрут бе още там.

— Ще хапна малко краставица, ако не възразявате — рекох на бащата на Мидори. Той не отговори. Измих три краставици на мивката и капнах малко соев сос в чиния. После загърнах една краставица във водорасли, топнах я в соев сос и я излапах.

— Ммм, страхотно е! — казах на бащата на Мидори. — Пресни, натурални, с естествен аромат. Наистина хубави краставици. Много по-подходяща храна от кивитата.

Излапах едната краставица и се нахвърлих на следващата. Болничната стая кънтеше от ритмичното хрупане на краставици. Едва след като изядох и втората краставица, бях склонен да поспра за кратко. Сварих малко вода на газовия котлон в коридора и си направих чай.

— Искате ли нещо за пиене? Вода? Сок? — попитах болния.

— Краставица — промълви той.

— Чудесно — казах с усмивка. — С водорасли?

Той леко кимна. Пак вдигнах леглото с лоста. После отрязах парче краставица с големина на хапка, покрих го с лентичка водорасло, забучих комбинацията на нож, топнах я в соев сос и я пъхнах в отворената в очакване уста на болния. Почти без да промени изражението си, бащата на Мидори захрупа парчето и накрая го преглътна.

— Как ви се стори? Вкусно, а?

— Вкусно — продума той.

— Хубаво е, когато храната е вкусна — рекох. — Това е един вид доказателство, че си жив.

Той изяде цялата краставица. Когато свърши, поиска вода и аз му дадох да пие от шишето. Няколко минути по-късно каза, че трябва да се изпикае. Извадих уринатора изпод леглото и го задържах до върха на пениса му. След това изпразних уринатора в тоалетната и го измих. Върнах се в болничната стая и допих чая си.

— Как се чувствате? — попитах.

— Главата… ми — промълви той.

— Боли ли?

— Малко — отвърна леко намръщен.

— Ами нищо чудно, току-що сте претърпели операция. Разбира се, мен никога не са ме оперирали и не знам как е.

— Билет — рече той.

— Билет ли? Какъв билет?

— Мидори — продума. — Билет.

Нямах представа за какво говори и не казах нищо. Той също помълча малко. Сетне като че ли промълви: „Моля“. Широко отвори очи и ме погледна настойчиво. Стори ми се, че се опитва да ми каже нещо, но недоумявах какво.

— Уено — продума той. — Мидори.

— Гара Уено ли?

Той леко кимна.

Опитах се да повторя накратко казаното от него: „Билет, Мидори, моля, гара Уено“, но не схванах смисъла. Допуснах, че разсъдъкът му е помътен, но в сравнение с преди погледът му сега беше страхотно ясен. Той повдигна свободната си от системата ръка и я протегна към мен. Това сигурно бе голямо усилие за него, ако се съдеше по треперенето й във въздуха. Станах и стиснах тази немощна, набръчкана ръка. Той отвърна на моето ръкостискане с малкото сила, която можеше да събере, и отново каза: „Моля“.

— Не се безпокойте — рекох. — Ще се погрижа за билета и за Мидори — той отпусна ръката си върху леглото и затвори очи. Дишаше шумно и учестено, но постепенно се успокои и заспа. Проверих, за да се уверя, че е жив, и излязох да сваря още вода за чай. Когато отпивах от горещата течност, осъзнах, че бях развил нещо като симпатия към този дребничък човек, който бе пред прага на смъртта.

Съпругата на другия пациент се върна пет минути по-късно и попита дали всичко е наред. Уверих я, че е. Мъжът й също спеше, дишайки дълбоко.

Мидори се върна в три и нещо.

— Бях в парка, поразсеях се — рече тя. — Направих каквото ми каза, не говорих с никого, просто си разтоварих мозъка.

— Как беше?

— Благодаря, чувствам се много по-добре. Все още не ме е напуснало усещането на тъпота и умора, но чувствам тялото си доста по-леко отпреди. Струва ми се, че не си давах сметка колко съм изтощена.

Тъй като баща й спеше дълбоко, нямаше какво да правим, та си купихме кафе от един автомат и го изпихме в стаята с телевизора. Докладвах на Мидори какво се беше случило в нейно отсъствие — че баща й е поспал добре, после се е събудил и е изял остатъка от обяда, после, като ме видял да ям краставица, си поискал една, изял я цялата и се изпикал.

— Ватанабе, ти си страхотен — рече Мидори. — Всички откачаме, като се опитваме да го накараме да хапне нещо, а ти си го накарал да изяде цяла краставица! Невероятно!