Харуки Мураками - Норвежка гора

— Обещал си това на баща ми? Казал си, че ще се грижиш за мен? — тя ме погледна право в очите с напълно сериозно изражение.

— Не, не това — побързах да я поправя. — Наистина не разбрах какво казва и…

— Не се притеснявай. Шегувам се — рече тя с усмивка. — Обичам да се шегувам с теб.

Изпихме кафето си и се върнахме в стаята. Баща й все още спеше дълбоко. Ако се наведеше по-близо, човек можеше да чуе равномерното му дишане. С напредване на следобеда светлината вън придоби мекия, нежен нюанс на есента. Ято птици кацнаха на електрическата жица вън, после отлетяха. Двамата с Мидори седнахме в един ъгъл на стаята и през цялото време си говорихме тихо. Тя погледна дланта ми и предсказа, че ще живея сто и пет години, ще се женя три пъти и ще загина при пътна злополука. Не лош живот, рекох аз.

Когато в четири и нещо баща й се събуди, тя седна до възглавницата му, избърса му потта от брадичката, даде му вода и го попита дали го боли главата. Влезе една сестра и му премери температурата, записа си колко пъти е уринирал и провери системата. Аз отидох в стаята с телевизора и погледах малко футбол.

В пет часа казах на Мидори, че си тръгвам. На баща й обясних:

— Трябва да отида на работа. Продавам грамофонни плочи в Шинджуку от шест до десет и половина.

Той обърна очи към мен и леко ми кимна.

— Хей, Ватанабе, не знам как да се изразя, но наистина съм ти благодарна за днешния ден — ми рече Мидори, когато ме изпращаше до предния коридор.

— Не направих нищо особено — казах. — Но ако мога да бъда полезен с нещо, ще дойда и другата седмица. Бих искал пак да видя баща ти.

— Наистина ли?

— Ами нямам какво да правя в пансиона, а пък ако дойда тук, ще ям краставици.

Мидори скръсти ръце и потропа по линолеума с токчетата на обувките си.

— Бих искала пак да отидем да пийнем по нещо — рече тя, вирвайки леко глава.

— Ами порнофилмите?

— Първо ще ги гледаме, после ще отидем да пием. И ще си приказваме все обичайните гнусотии.

— Не аз приказвам гнусотии — възразих. — А ти .

— Както и да е, ще говорим такива неща, ще се натряскаме и ще си легнем заедно.

— Знаеш какво се случва след това — казах с въздишка. — Аз се опитвам да го направя, а ти не ми позволяваш. Така ли е?

Тя се засмя с половин уста.

— Както и да е — рекох, — ела пак да ме вземеш другата неделя сутрин. Ще дойдем заедно тук.

— Следващия път да съм с малко по-дълга пола, нали?

— Определено — отвърнах.

Но не отидох в болницата следващата неделя. Бащата на Мидори почина в петък сутринта.

Тя се обади по телефона в шест и половина сутринта да ми го съобщи. Сигналният звънец ме извести, че има обаждане за мен и аз изтичах долу до фоайето по жилетка, наметната върху пижамата ми. Навън валеше кротко студен дъжд.

— Баща ми почина преди няколко минути — изрече глухо Мидори.

Попитах я дали мога да помогна с нещо.

— Благодаря — отвърна тя. — Наистина няма с какво. Навикнали сме на погребения. Исках само да ти кажа.

От устните й се изтръгна нещо като въздишка.

— Не идвай на погребението, става ли? Мразя погребенията. Не искам да те виждам там.

— Разбирам.

— Наистина ли ще ме заведеш на порнофилм?

— Естествено.

— На някой много гаден.

— Ще проуча задълбочено тази материя.

— Добре. Ще ти се обадя — рече Мидори и затвори.

Но мина седмица без вест от нея. Никакви обаждания, никаква следа от Мидори в аудиторията. Всеки път, когато се връщах в пансиона, се надявах да съм получил съобщение от нея, но напразно. Една нощ се опитах да спазя обещанието си и да мисля за нея, докато мастурбирам, но не се получи. Направих опит да превключа на Наоко, но този път и нейният образ не помогна. Изглеждаше толкова нелепо, че се отказах. Вместо това си пийнах уиски, измих си зъбите и си легнах.

В неделя сутринта написах писмо до Наоко. Едно от нещата, които й споменах, беше за бащата на Мидори. „Ходих в болницата да посетя бащата на едно момиче от университета и изядох няколко краставици в неговата стая. Когато ме чу да хрупам, той също поиска да хапне и изяде своята със същото хрупане. Пет дни по-късно обаче почина. Още пазя жив спомен за слабото хрупкане, докато дъвчеше краставицата. Когато умират, хората оставят след себе си странни дребни спомени.“ Писмото ми продължаваше така:

„Докато се излежавам в леглото сутрин, мисля за теб и за Рейко, и за курника. Мисля за пауна и гълъбите, за папагалите и пуйките. И за зайците. Припомням си жълтите дъждобрани, които двете с Рейко носехте с вдигнати качулки в онова дъждовно утро. Приятно е да мисля за теб в топлото легло. Имам чувството, че си се сгушила до мен и спиш дълбоко. И си мисля, че би било страхотно, ако това бе реално.