Харуки Мураками - Норвежка гора

— Не знам, просто си мисля, че той ме видя как сладко-сладко ям своята.

— Или може би просто умееш да действаш успокояващо на хората.

— Нищо подобно — рекох със смях. — Много хора ще ти кажат точно обратното за мен.

— Какво мислиш за баща ми?

— Харесва ми. Не че имахме какво толкова да си кажем. Не знам, но ми се струва симпатичен.

— Кротък ли беше, докато ме нямаше?

— Много.

— Трябваше да го видиш преди седмица. Беше невъзможен — рече Мидори, поклащайки глава. — Губеше самоконтрол и побесняваше. Замеряше ме с чаши и крещеше отвратителни неща. „Дано пукнеш, тъпа кучко!“ Това се дължи на болестта. Не се знае защо, но тя може да накара хората съвсем внезапно да станат наистина зли. Същото беше и с майка ми. Знаеш ли какво ми каза тя? „Ти не си ми дъщеря! Мразя те до смърт!“ Целият свят стана черен за миг, когато тя каза това. Но то е една от особеностите на болестта. Нещо притиска част от мозъка и заставя хората да изричат всевъзможни гадости. Знаеш , че това е просто част от заболяването и все пак причинява болка. Какво очакваш? Ето ме, душа не ми остава да се грижа за тях, а те ме обиждат.

— Разбирам — рекох. После си спомних за странните откъслеци, които бащата на Мидори беше измънкал.

— Билет? Гара Уено? — каза Мидори. — Чудя се какво ли ще е това?

— И после той промълви: „Моля“ и „Мидори“.

— „Моля грижи се за Мидори?“

— Или може би иска ти да отидеш до Уено и да купиш билет. Последователността от четирите думи е нелепа, кой знае какво има предвид той? Гара Уено означава ли нещо особено за теб?

— Хм, гара Уено — Мидори помисли малко. — Единственото нещо, което мога да си спомня, е, че два пъти избягах от къщи. В трети и в пети клас. И двата пъти хванах влак от Уено за Фукушима. Купих билетите с пари, които взех от касата в книжарницата. Някой вкъщи страшно ме беше ядосал и аз направих това, за да си уредим сметките. Имах леля във Фукушима, донякъде я харесвах, та заминах при нея. Баща ми бе този, който ме върна вкъщи. Измина целия път до Фукушима, за да ме вземе — сто мили! Във влака за Уено ядохме за обяд суха храна, пакетирана в кутии. По време на пътуването баща ми ми разправи най-различни неща, но само отделни фрагменти с дълги паузи между тях. Например за голямото земетресение през хиляда деветстотин двайсет и трета година или за войната, или за времето, когато съм се родила, все неща, за които обикновено не говореше. Като се замисля, тогава за пръв и последен път баща ми и аз водихме нещо като добър, дълъг разговор. Само двамата. Можеш ли да повярваш, кажи? — баща ми бил точно в центъра на Токио, когато станало едно от най-големите земетресения в историята, а той дори не го усетил!

— Не е възможно!

— Но е факт! Пътувал през Коишикава с колело, към което била прикачена двуколка, и нищичко не усетил. Когато се прибрал, керемидите от покривите на къщите наоколо били изпопадали и всички от семейството се притискали о стълбовете и се тресели. Той все още недоумявал какво се случва и, по собствените му думи, попитал: „Какво, по дяволите, става тук?“ Баща ми обича да си спомня за Голямото земетресение в Канто! — Мидори се засмя. — Всичките му истории за едно време са такива. Никаква драма. Не предизвикват кой знае какъв интерес. Не знам, когато той разказва тези истории, имаш чувството, че нищо особено не се е случило в Япония през последните петдесет-шейсет години. Бунтът на младшите офицери през трийсет шеста, Тихоокеанската война, всички са от този род: „А да, сега като спомена за това, струва ми се, че се случи нещо подобно“, все такива неща. Толкова е смешно!

Та във влака той ми разказа тези истории откъслечно, докато пътувахме от Фукушима за Уено. А накрая винаги казваше: „Това иде да ти покаже, Мидори, че навсякъде е едно и също“. Бях достатъчно малка, за да бъда впечатлена от подобни неща.

— И ти това ли обичаш да си спомняш за гара Уено? — попитах.

— Без съмнение — отвърна тя. — Ти някога бягал ли си от къщи, Ватанабе?

— Никога.

— Защо?

— Липса на въображение. Никога не ми хрумна да избягам.

— Ама си голям особняк ! — каза Мидори, вирвайки глава, сякаш действително беше впечатлена.

— Много се съмнявам — рекох аз.

— Е, във всеки случай, мисля, че баща ми се е опитвал да каже, че иска от теб да се грижиш за мен.

— Наистина ли?

— Наистина! Разбирам тези неща. Интуитивно. Кажи ми ти какво му отговори?

— Ами, не разбрах какво ми казва, така че казах само добре, не се безпокойте. Ще се погрижа и за теб и за билета.