Харуки Мураками - Норвежка гора

— Колко дни седмично си тук? — попитах.

— Обикновено четири — отвърна Мидори. — Тук претендират, че полагат всички грижи за пациента и че болногледачите са чудесни, но истината е, че имат прекалено много работа и не могат да смогнат. И член на семейството трябва да е под ръка, за да поеме част от работата. Сестра ми наглежда книжарницата, аз ходя на лекции. Все пак тя успява да дойде тук три дни седмично, а аз четири А от време на време си открадваме малко време за среща с приятел. Повярвай ми, караме на пълна заетост!

— Как успяваш да отделиш време за мен, щом като си толкова заета?

— Обичам да съм с теб — отвърна тя, играейки си с пластмасова чаша за чай.

— Излез за няколко часа и се поразходи — казах. — Аз ще се грижа за баща ти, докато те няма.

— Защо?

— Имаш нужда да се махнеш от болницата и да си починеш — да не говориш с никого, за да ти се поизбистри умът.

Мидори помисли малко и кимна.

— Хм, може би си прав. Но знаеш ли какво трябва да правиш, как да се грижиш за него?

— Гледах те. Горе-долу разбрах какво се прави. Проверяваш системата, даваш му вода, забърсваш потта и му помагаш да се изхрачи. Подлогата е под леглото, а ако огладнее, ще го нахраня с остатъка от обяда. Ако не ми е ясно нещо, ще попитам сестрата.

— Мисля, че ще се справиш — рече Мидори с усмивка. — Но има още нещо. Той започва леко да се смахва и от време на време приказва странни работи, които никой не може да разбере. Не се притеснявай, ако това се случи.

— Ще проявя разбиране — казах.

Щом се върнахме в стаята, Мидори обясни на баща си, че има някаква работа и че аз ще остана при него, докато я няма. Той явно нямаше какво да отвърне. Може би му беше все едно. Просто си лежеше по гръб, втренчен в тавана. Ако от време на време не премигваше, можеше да мине за мъртвец. Очите му бяха кървясали, сякаш беше пил, и всеки път, когато си поемаше дълбоко въздух, носът му съвсем леко се издуваше. Иначе не помръдна и не направи усилие да отвърне на Мидори. Нямаше как да разбера какви мисли или чувства се таят в мрачните глъбини на съзнанието му.

След като Мидори излезе, ми хрумна да се опитам да поговоря с баща й, но не знаех какво да му кажа и как да му го кажа, така че просто продължих да мълча. Не след дълго той затвори очи и заспа. Седнах на табуретката до горния край на леглото и почнах да следя случайното потрепване на носа му, като се надявах, че няма да умре точно сега. Колко странно би било, помислих си, ако този човек изпусне сетния си дъх и само аз съм до него. Все пак тъкмо се бях срещнал с него за пръв път в живота си и единственото нещо, което ни свързваше, беше Мидори, едно момиче, с което се бях запознал случайно на лекция по история на драмата.

Той обаче не умираше, просто спеше дълбоко — доближах ли ухо до лицето му, можех да чуя слабото му дишане. Това ми позволи да се поотпусна и да побъбря със съпругата на мъжа от съседното легло. Тя ми говори само и единствено за Мидори, тъй като предполагаше, че съм нейният приятел.

— Наистина е прекрасно момиче — каза. — Грижи се чудесно за баща си; мила, чувствителна и сериозна е, а и е хубава. Отнасяй се добре с нея. Не я оставяй да си тръгне. Няма да намериш втора като нея.

— Ще се отнасям добре с нея — отсякох.

— Аз имам син и дъщеря. Той е на седемнайсет, а тя на двайсет и една и никой от двамата не си и помисля да дойде в болницата. Свършат ли им занятията в училище, дим да ги няма — карат сърфове, срещат се с приятели… ужасни. Измъкват всичките ми джобни пари, до които могат да се докопат, и изчезват.

В един и половина излезе и отиде да напазарува. И двамата мъже спяха дълбоко. Мека следобедна светлина обля стаята. Имах чувството, че всеки момент ще се понеса върху табуретката, на която седях. Бели и жълти хризантеми във ваза на масата до прозореца даваха да се разбере, че е есен. Във въздуха се носеше приятна миризма на варената риба, останала недокосната от обяда. Сестрите продължиха да тропат насам-натам по коридора, разговаряйки помежду си с ясни, пронизителни гласове. От време на време надзъртаха в стаята и ми се усмихваха, като виждаха, че и двамата болни спят. Щеше ми се да имам нещо за четене, но в стаята нямаше нито книги, нито списания или вестници, само един календар висеше на стената.

Помислих си за Наоко. Представих си я гола, само с баретата на главата. Припомних си извивката на талията й и тъмното очертание на окосмяването й. Защо ми се беше показала така? Да не би да се разхождаше насън? Или това беше само моя фантазия? Колкото повече време минаваше и колкото повече този малък свят се отдалечаваше, ставах все по-несигурен, че събитията от онази нощ действително се бяха случили. Кажех ли си, че са били действителни, вярвах, че са такива, но ако си кажех, че са плод на въображението ми, те заприличваха на илюзия. Бяха твърде ярки и детайлни, за да бъдат плод на въображението ми, и твърде цялостни и красиви, за да са реални — тялото на Наоко и лунната светлина.