Харуки Мураками - Норвежка гора

Кимнах мълчаливо.

Наоко погледна бегло през прозореца към луната, която сега изглеждаше по-голяма и по-ярка.

— Никога не пожелах да поговоря с някого за това — продължи тя. — Исках да го заключа в сърцето си. Ще ми се още да можех да го крия. Но трябва да говоря. Не знам отговора. Струва ми се, че бях достатъчно влажна оня път, когато спах с теб, нали?

— Да — отвърнах.

— Бях влажна от мига, в който ти влезе в стаята ми вечерта на моя двайсети рожден ден. Исках да ме сграбчиш. Исках да свалиш дрехите ми, да ме докосваш навсякъде и да проникнеш в мен. Никога преди не се бях чувствала така. Защо? Защо нещата се случват така? Мисля, че наистина го обичах.

— А мен не — казах аз. — Искаш да разбереш защо си се чувствала така с мен, независимо, че не си ме обичала.

— Извинявай — рече Наоко. — Не исках да те засегна, обаче това поне трябва да разбереш: Двамата с Кидзуки имахме наистина необичайна връзка. Бяхме заедно открай време. Така и пораснахме — все заедно, все разговаряхме, разбирахме се отлично. Първия път, когато се целунахме — бяхме в шести клас, — беше просто прекрасно. Когато за първи път ми дойде мензисът, изтичах при него и се разплаках като малко дете. Бяхме толкова близки. Ето защо, след смъртта му не знаех как да се отнасям с хората. Не знаех какво е да обичаш друг човек.

Тя посегна да вземе чашата си с вино от масата, но успя само да я събори на пода и виното се разля по килима. Аз се наведох, намерих чашата и я поставих на масата. Попитах Наоко дали иска да пие още. Тя помълча известно време, после внезапно избухна в сълзи, тресейки се цялата. Наклони се напред, скри лицето си с шепи и зарида с всичката задушаваща сила като в онази нощ с мен. Рейко остави китарата си, седна до Наоко и започна да я глади по гърба. Още щом сложи ръка през раменете й, Наоко притисна като бебе лице о гърдите на Рейко.

— Знаеш ли — каза ми Рейко, — може би ще е добре да излезеш да се поразходиш. За двайсетина минути. Извинявай, но мисля, че ще помогне.

Кимнах и станах, и навлякох пуловер върху ризата си.

— Благодаря ти, че се намеси — рекох на Рейко.

— Няма защо — отвърна тя и ми намигна. — Вината не е в теб. Не се безпокой, докато се върнеш, тя ще е вече добре.

Тръгнах напосоки по шосето, осветено от удивителната нереална светлина на луната, и се отправих към дърветата. Всички звуци отекваха необичайно под лунната светлина. Приглушеният звук на собствените ми стъпки като че идваше от друга посока и сякаш чувах някой, който върви по морското дъно. От време на време зад себе си долавях припукване и шумолене. Тежка пелена надвисна над горичката, сякаш нощните твари сдържаха дъха си и ме изчакваха да мина.

Там, оттатък дърветата, където пътят стана стръмен, седнах и погледнах към постройката, в която живееше Наоко. Не беше трудно да определя коя бе нейната стая. Трябваше само да открия единствения заден прозорец, където трепкаше слаба светлинка. Дълго останах загледан в тази светла точка. Тя ми навея мисли за последното трепкане на гаснещия пламък на една душа. Поисках да сложа ръце над онова, което бе останало, и да го запазя живо. Продължих да я наблюдавам така, както Джей Гетсби нощ подир нощ бе наблюдавал бледата светлинка на отсрещния бряг.

Когато половин час по-късно застанах на входа на постройката, чух, че Рейко се упражнява на китарата. Изкачих се с тихи стъпки по стълбището и потропах на вратата. Вътре нямаше и следа от Наоко. Рейко седеше сама на килима и свиреше. Тя посочи към вратата на спалнята, за да ми подскаже, че Наоко е вътре. Сетне остави китарата на пода, седна на канапето, прикани ме да седна до нея и раздели по равно остатъка от виното в чашите ни.

— Наоко е добре — каза тя, докосвайки коляното ми. — Не се безпокой, трябва само малко да полежи. Ще се успокои. Просто беше малко разстроена. Какво ще кажеш да се поразходим докато чакаме?

— Добре — отвърнах.

Двамата с Рейко тръгнахме бавно по осветено от улични лампи шосе. Когато стигнахме до тенискортовете и баскетболните игрища, седнахме на една пейка. Рейко извади изпод нея баскетболна топка и я завъртя в ръцете си. След това ме попита дали играя тенис. Знам как се играе, отвърнах, но съм слаб играч.

— А баскетбол?

— Не ми е най-силният спорт — рекох.

— А кой ти е най-силният спорт? — попита тя и една усмивка сбърчи ъгълчетата на очите й. — Освен спането с момичета.

— Аз и в това не съм особено добър — казах, засегнат от думите й.

— Шегувам се — рече тя. — Не се ядосвай. И все пак, в какво си добър?