Харуки Мураками - Норвежка гора

— Струва ми се особняк каза Наоко.

— Той е особняк — потвърдих.

— Но ти харесва, нали?

— Не знам — отвърнах. — Мисля, че не мога да кажа, че ми харесва . Нагасава е отвъд харесването и нехаресването. Той не се старае да се харесва. В този смисъл е много почтен човек, дори стоик. Не се опитва да си прави шеги с никого.

— Стоик, а пък спи с толкова много момичета, а? Това е странно — каза Наоко през смях. — С колко момичета е спал?

— Сигурно са повече от осемдесет — отвърнах. — Но в неговия случай колкото повече нараства бройката, толкова по-малко значение има за него отделният акт. Мисля, че тъкмо към това се стреми.

— И ти го наричаш „стоическо“?

— По отношение на него е точно такова.

Наоко се позамисли над думите ми и каза:

— Струва ми се, че е много по-ненормален от мен.

— Така е. Но може да подреди извращенията си в стройна система. Невероятен е. Ако попадне тук, ще се махне още на втория ден. „О, разбира се, че съм наясно с всичко това — ще рече. — Ясно ми е всичко, което правите тук.“ Той е от хората, към които другите изпитват респект.

— А пък аз съм, мисля, обратното на забележителна — каза Наоко. — Не разбирам нищо от онова, което се върши тук… почти както не разбирам и себе си.

— И не защото не си умна — казах аз. — Ти си напълно нормална. И аз не разбирам много неща у себе си. Двамата с теб сме нормални и съвсем обикновени хора.

Наоко вдигна крака до ръба на канапето и опря брадичка на коленете си. После каза:

— Искам да знам повече за теб.

— Аз съм само един обикновен човек — с обикновено семейство, обикновено възпитание, обикновено лице, обикновени преценки, обикновени мисли в главата.

— И си пламенен почитател на Скот Фицджералд… Той ли казваше, че не бива да се доверяваш на човек, който нарича себе си обикновен? Ти ми даде да прочета книгата! — каза Наоко с дяволита усмивка.

— Така е — рекох. — Но не се превземам. Наистина искрено и дълбоко в себе си смятам, че съм обикновен човек. Можеш ли да откриеш нещо у мен, което не е обикновено?

— Естествено, че мога! — каза Наоко с известно нетърпение.

— Нима не разбираш? Защо, мислиш, спах с теб? Защото бях толкова пияна, че бих спала с всекиго ли?

— Не, разбира се, че не мисля така — отвърнах.

Наоко дълго мълча, вгледана в пръстите на краката си. Тъй като не намирах думи, изпих още една чаша вино.

— С колко момичета си спал, Тору? — попита тя тихо, сякаш тази мисъл току-що й бе минала през ума.

— С осем или девет — отвърнах искрено.

Рейко тръсна китарата в полата си.

— Та ти нямаш и двайсет години! — каза тя. — Що за живот водиш?

Наоко продължи да мълчи и да ме гледа с ясните си очи. Разказах на Рейко за първото момиче, с което бях спал, и как бяхме скъсали. Разбрах, че не е възможно да я обичам, обясних. После обясних, че под влияние на Нагасава съм спал и с други момичета.

— Не се опитвам да се оправдавам, но се измъчвах — обърнах се към Наоко. — Виждах те почти всяка седмица, разговарях с теб и знаех, че единственият, когото обичаш, е Кидзуки. Това ми причиняваше болка. — Наистина болеше. И си мисля, че затова спях с непознати момичета.

Наоко няколко секунди клати глава, сетне вдигна лице и ме погледна.

— Попита ме тогава защо не съм спала с Кидзуки, нали? Още ли искаш да знаеш?

— Струва ми се, че наистина трябва да го знам — казах.

— И аз мисля така — рече Наоко. — Покойникът ще си остане завинаги покойник, но ние трябва да продължим да живеем.

Кимнах. Рейко свиреше отново и отново един и същ труден откъс, опитвайки се да го възпроизведе правилно.

— Бях готова да спя с него — продължи Наоко, свали си баретата и си разпусна косата. После се заигра с пеперудата от плат в ръцете си. — Той, естествено, също ме желаеше. Така че двамата опитвахме. Опитвахме много пъти. И все не се получаваше. Не можехме да го направим. Тогава не разбирах защо, но и сега все още не го разбирам. Обичах го и не се притеснявах, че ще загубя девствеността си. Щеше да ми е приятно да направя всичко, което той пожелае. Ала все не се получаваше.

Наоко пак си вдигна косата и я закрепи с баретата.

— Не можех да се овлажня достатъчно — каза едва чуто тя.

— Никога не се отпуснах. Винаги болеше. Просто бях твърде суха, болеше твърде много. Опитахме всичко, което можахме да измислим — кремове и какво ли не, — но въпреки това ме болеше. Затова използвах пръстите или устните си. Винаги го правех така. Разбираш какво имам предвид.