Харуки Мураками - Норвежка гора

— Такава мъка е, че карам Рейко да ме подстригва. Наистина ли смяташ, че ми стои добре?

— Наистина.

— Майка ми не ме харесва. — Тя повдигна баретата, остави косата да провисне, приглади я с пръсти и отново смъкна баретата с форма на пеперуда.

— Исках да съм сигурна, че ще те заваря сам преди тримата да се съберем. Не че имам нещо особено за казване. Просто исках да видя лицето ти и да свикна, че си тук. Иначе щеше да ми е трудно да те позная. Толкова съм зле с хората.

— Е? — попитах. — Получи ли се?

— Донякъде — каза тя, докосвайки пак баретата си. — Но времето изтече. Трябва да вървя.

Кимнах.

— Тору — подхвана тя, — искам да ти благодаря, че дойде да ме видиш. Направи ме много щастлива. Но ако да си тук, е бреме за теб, не бива да се двоумиш, а да ми кажеш. Това е особено място и има особен порядък, а някои хора не могат да свикнат с него. Затова, ако ти понася зле, моля те да бъдеш искрен и да ми кажеш. Няма да го преживея тежко. Тук ние сме открити един с друг. Говорим си напълно откровено за всякакви неща.

— Ще ти кажа — рекох. — Ще бъда откровен.

Наоко седна на канапето и се облегна на мен. Когато я прегърнах, тя отпусна глава на рамото ми и притисна лице към шията ми. Остана така известно време, сякаш ми мереше температурата. Държейки я в обятията си, почувствах топлина в гърдите си. Подир малко тя стана, без да продума, и излезе така тихо, както бе влязла.

След като Наоко напусна стаята, аз заспах на канапето. Нямах такова намерение, но потънах в такъв дълбок сън, какъвто отдавна не бях имал, изпълнен с усещане за присъствието й. В кухнята бяха приборите, с които Наоко се хранеше, в банята беше четката й за зъби, която използваше, а в спалнята бе леглото, на което спеше. Потънал в дълбок сън в жилището й, аз изцеждах капка по капка умората от всяка клетка на тялото си. Сънувах танцуваща в сумрака пеперуда.

Когато се събудих, стрелките на часовника ми показваха 4:35. Светлината се бе променила, вятърът бе стихнал, формите на облаците бяха други. Бях се изпотил, затова извадих малка кърпа от раницата, избърсах лицето си и си облякох чисто бельо. Отидох в кухнята, изпих чаша вода и останах там, зареял поглед през прозореца над мивката. Той гледаше към прозорец на съседната постройка, в която висяха няколко изрязани от хартия фигурки — птица, облак, крава, котка, всички те оформени изящно и съединени една с друга. Както и преди нямаше никакъв знак за човешко присъствие и не се долавяха никакви звуци. Почувствах се така, сякаш бях изоставен в необикновено добре поддържана руина.

Малко след пет часа хората почнаха да се връщат в зона С. От кухненския прозорец видях три жени да минават точно под него. Всички носеха шапки, които ми попречиха да определя възрастта им, но съдейки по гласовете им, не бяха много млади. Малко след като се скриха зад ъгъла, други четири жени се показаха от същата посока и подобно на първата група се изгубиха зад същия ъгъл. Особено вечерно настроение надвисна над всичко. От прозореца на всекидневната успях да видя дървета и редица хълмове. Над билата се мержелееше ивица бледа слънчева светлина.

Наоко и Рейко се върнаха заедно в пет и половина. Двамата с Наоко си разменихме съответните поздрави, сякаш се срещахме за първи път. Тя изглеждаше наистина смутена. Рейко забеляза книгата, която четях, и попита коя е. Отвърнах, че е Вълшебната планина от Томас Ман.

— Как си могъл да донесеш такава книга в такова място? — поиска да узнае и, разбира се, имаше право.

После Рейко направи кафе за трима ни. Разказах на Наоко за внезапното изчезване на Есесовеца и за последния ден, в който го видях, когато той ми подари светулката.

— Много съжалявам, че си е заминал — каза тя. — Исках да чуя още истории за него.

Рейко попита кой е Есесовеца, та й разказах за неговите странности и тя много се смя. Докато се разказваха истории за моя съквартирант, светът се изпълваше с хармония и смях.

В шест часа отидохме на вечеря в столовата в главната сграда. Двамата с Наоко ядохме пържена риба със салата, варени зеленчуци, ориз и супа от мисо 6 6 Соева паста. — Б.пр. . Рейко се задоволи със салата с макарони и кафе, последвано от още една цигара.

— Когато човек остарява, няма нужда от много храна — каза тя.

В столовата имаше още двайсет души. Неколцина други пристигнаха, докато се хранехме, но междувременно няколко излязоха. Като се изключи разнообразието от възрасти на хората тук, гледката доста напомняше столовата в моя пансион. Друга разлика беше еднаквата звучност на разговорите. Не се чуваха нито високи гласове, нито шепот, никой не се смееше шумно, нито пък викаше в изстъпление, никой не крещеше на друг с прекомерни ръкомахания, нищо освен тихи монотонни разговори. Хората се хранеха на групи от по трима до петима души. Във всяка група имаше само един говорещ, когото останалите слушаха, като кимаха и възклицаваха в знак на интерес, а когато човекът престанеше да говори, разговорът се подхващаше от друг. Не можех да определя какво си говореха, но те ми напомняха за необичайната игра на тенис, която бях видял по обед. Питах се дали, когато са заедно, Наоко разговаря така с тях и странно, но усетих пристъп на самота, примесена със завист.