Харуки Мураками - Норвежка гора

— Тихо е, нали?

— Е, сега няма никой — каза Рейко. — Аз получих специално разрешение да се движа свободно, но всички останали изпълняват индивидуалните си програми. Някои тренират, други работят в градините, трети са на групова терапия, четвърти са отишли да събират диви растения. Всеки изпълнява собствената си програма. Чакай да помисля какво прави Наоко. Мисля, че трябваше да боядисва и да сменя тапети. Забравих. Има няколко такива неща, които продължават до пет часа.

Рейко влезе в постройката, обозначена със знак „С-7“, качи се по стълбището в другия край на коридора и отвори вратата вдясно, която беше отключена. Разведе ме из апартамента — едно приятно, макар и обикновено, тристайно жилище: всекидневна, спалня, кухня и баня. Нямаше излишни мебели или ненужни неща, но не беше и съвсем без украса. Нямаше нищо особено, но да си там, бе донякъде като да си с Рейко: би могъл да се отпуснеш и да се освободиш от напрежението. Във всекидневната имаше канапе, маса и люлеещ се стол. В кухнята имаше друга маса. Върху двете бяха поставени големи пепелници. В спалнята имаше две легла, две писалища и един дрешник. Между леглата се намираше малко нощно шкафче с лампа за четене и една разтворена книга с меки корици, обърната със страниците надолу. В кухнята имаше малка електрическа готварска печка, която се съчетаваше с хладилника, и набор от обикновени кухненски прибори.

— Няма вана, само душ, но е доста впечатляващо, не мислиш ли? В санаториума има обща баня и перални.

— Твърде впечатляващо е. В моя пансион разполагам със стая с един-единствен прозорец.

— А, но ти не си видял тукашните зими — каза Рейко и ме побутна по гърба, за да ме насочи към канапето, а после седна до мен. — Те са продължителни и сурови. Само сняг, сняг и пак сняг навред, докъдето ти стига погледът. Влагата и студът проникват в костите. Прекарваме зимата в ринене на сняг. Обикновено си стоим вкъщи на топло и слушаме музика, разговаряме или плетем. Ако не е широко, направо се задушаваш. Ще се убедиш, ако дойдеш тук през зимата.

Рейко въздъхна дълбоко, сякаш си представи зимния студ и сплете ръце на коленете си.

— Това ще е твоето легло — рече тя, потупвайки канапето. — Ние ще спим в спалнята, а ти тук. Ще ти е добре, не мислиш ли?

— Сигурен съм, че ще ми е добре.

— Е, ами това е всичко — каза Рейко. — Ще се върнем към пет часа. Дотогава двете с Наоко сме заети. Имаш ли нещо против да останеш сам тук?

— Съвсем не. Ще уча немски.

Щом Рейко излезе, аз се изтегнах на канапето и затворих очи. Лежах, потъвайки в безмълвието, когато, съвсем внезапно, се върнах мислено във времето, когато Кидзуки и аз направихме кратко пътешествие с мотоциклет. Сетих се, че пак беше есен. Есен, преди колко години? Да, преди четири. Спомних си миризмата на коженото яке на Кидзуки и шума от червената 125 кубикова ямаха. Стигнахме до едно далечно място по крайбрежието и се върнахме изтощени още същата вечер. Нищо особено не се случи при това пътуване, но си го спомням добре. Пронизващ есенен вятър стенеше в ушите ми и като вдигнах поглед към небето, с ръце, вкопчени в якето на Кидзуки, имах чувството, че сякаш ще бъда отнесен в космическото пространство.

Лежах там дълго, оставяйки ума ми да блуждае от спомен на спомен. По някаква особена причина лежането в тази стая, изглежда, извикваше стари спомени, към които аз рядко се връщах преди, ако изобщо се връщах. Някои от тях бяха приятни, но други носеха привкус на тъга.

Колко време продължи това? Бях така потопен в този поток от спомени, подобен на бликащ от скалите извор, че не успях да забележа как Наоко отваря тихичко вратата и влиза. Отворих очи и тя бе там. Вдигнах глава и известно време я гледах в очите. Тя седеше на канапето, на облегалката за ръце, и ме гледаше. Отначало си помислих, че може да е образ, роден от собствената ми памет. Ала това беше реалната Наоко.

— Спиш ли? — прошепна тя.

— Не — отвърнах, — просто размишлявам — седнах в леглото и попитах: — Как си?

— Добре съм — рече тя с лека усмивка като в някаква неясна, далечна сцена. — Но нямам много време. Сега не трябваше да съм тук. Просто се измъкнах за малко и трябва веднага да се върна. Не ти ли харесва прическата ми?

— Напротив — отвърнах. — Бива си я. — Косата й беше оформена просто, като на ученичка, а едната страна се придържаше от барета, точно както някога. Прическата стоеше много добре на Наоко, сякаш винаги бе носила косата си така. В лицето приличаше на някое от красивите момичета на дървените гравюри от средните векове.