Харуки Мураками - Норвежка гора

— Храната явно ви харесва! — каза моята събеседничка.

— Чудесна е — отвърнах. — При това днес не съм слагал троха хляб в устата си.

— Давам ви моята порция, ако желаете. Аз съм сита. Ето, продължавайте.

— Добре, щом като наистина не я искате.

— Имам малък стомах. Не поема много. Наваксвам липсващото с цигари. — Тя запали още една севън старс. — А впрочем можете да ме наричате Рейко. Всички така ми казват.

На Рейко явно й доставяше голямо удоволствие да ме гледа, докато ядях картофената яхния, която тя не бе докоснала, и ядях нейния хляб.

— Вие ли сте лекуващият лекар на Наоко? — попитах.

— Аз? Лекуващият лекар на Наоко?! — Лицето й се изкриви. — Какво ви кара да смятате, че съм лекар?

— Казаха ми да питам за доктор Ишида.

— А, разбирам. Не-не, аз преподавам музика тук. Това е един вид терапия за някои пациенти, ето защо на шега ми викат „музикалния доктор“ и понякога „доктор Ишида“. Но съм само една пациентка. Тук съм от седем години. Работя като учителка по музика и помагам, когато има много работа в лекарския кабинет, така че вече е трудно да се каже дали съм пациентка, или служителка от персонала. Наоко не ви ли спомена за мен?

Поклатих глава.

— Странно — каза Рейко. — Аз съм й съквартирантка. Хубаво си живеем с нея. Говорим за какви ли не неща. Включително и за вас.

— Какво за мен?

— Е, най-напред трябва да ви разправя за това заведение — продума Рейко, пренебрегвайки въпроса ми. — Първото, което е нужно да знаете, е, че това не е обикновена „болница“. Заведението е не толкова лечебно, колкото възстановително. Имаме, разбира се, няколко лекари и те извършват постоянни прегледи, но само проверяват състоянието на хората, мерят им температурата и прочие, без да прилагат „лечение“ като в обикновените болници. На прозорците няма решетки и портата е винаги широко отворена. Хората постъпват доброволно и могат свободно да си тръгнат. За да бъдеш приет тук, първо трябва да си подходящ за този вид възстановяване. В някои случаи хора, които се нуждаят от определено лечение, накрая отиват в определена болница. Дотук ясно ли е?

— Да, така мисля — отвърнах. — Но какво включва това „възстановяване“? Можеш ли да ми дадеш конкретен пример?

Рейко издиша облак дим и изпи каквото бе останало от портокаловия й сок.

— Възстановяването е просто да се живее тук — каза тя. — Всекидневна работа, движение, изолиране от външния свят, чист въздух, спокойствие. Нашата обработваема земя ни прави практически независими; тук няма телевизия, нито радио. Ние сме като някоя от онези комуни, за които си чувал много. Разбира се, нещо, което ни различава от една комуна, е, че да постъпиш тук струва цяла купчина пари.

— Купчина пари ли?

— Е, не е абсурдно скъпо, но не е евтино. Погледни само тези удобства. Имаме много земя, неколцина пациенти, многоброен персонал. Аз например съм тук отдавна. Вярно, че сама съм, кажи-речи, от персонала, така че получавам значителна почивка, но все пак… Слушай, какво ще кажеш да пием по едно кафе?

— С удоволствие — отвърнах. Тя изгаси цигарата си и премина зад бара, където наля две чашки кафе от един затоплен кафеник и ги донесе до нашите места. Сложи захар в своето кафе, разбърка го намръщена и отпи една глътка.

— Знаеш — подхвана тя, — че този санаториум не е търговско предприятие, ето защо може да продължава да работи, без да взема прекалено големи такси, които иначе би трябвало да получава. Земята е дарение. Създали са корпорация за тази цел. Цялото това място преди двайсетина години е било лятна вила на дарителя. Сигурна съм, че си видял старата къща?

— Да, видях я — отвърнах аз.

— Някога тя е била единствената постройка в имота. Там са провеждали групова терапия. Така е започнало всичко. Синът на дарителя бил предразположен към душевно заболяване и някакъв специалист препоръчал да се включи в групова терапия. Теорията на лекаря била, че ако има група пациенти, които живеят на село, полагат физически труд и си помагат взаимно, и един лекар за консултации и прегледи, би могло да се излекуват от определени заболявания. Опитали, работата потръгнала, създали корпорация и започнали да обработват още земя, а преди пет години издигнаха главната сграда.

— Сиреч тази терапия дала резултат.

— Е, не напълно. Състоянието на много хора не се подобрило. Но имало и много други, на които не можело да се помогне никъде другаде, а тук успели да се възстановят напълно. Най-хубавото тук е начинът, по който всеки помага на всеки. Всички знаят, че са болни, и полагат усилия да си помагат взаимно. За жалост други медицински заведения не работят така. Лекарите са лекари, а пациентите пациенти: пациентът търси помощ от лекаря, а лекарят оказва помощ на пациента. Тук обаче всички си помагаме един на друг. Всички сме огледала един за друг, а лекарите са част от нас. Те ни наблюдават от разстояние и ни се притичват на помощ, щом видят, че имаме нужда от нещо, но понякога се случва ние да им помагаме. Случва се в някои неща да сме по-добри от тях. Например аз уча един лекар да свири на пиано, друг пациент преподава френски на една медсестра. Такива неща. Пациентите с проблеми като нашите често са надарени с необикновени способности. Така че всички тук са равни — пациенти, персонал и прочие. Докато си тук, ти си един от нас, ето защо аз помагам на теб, а ти на мен. — Рейко се усмихна, умножавайки бръчиците по лицето си. — Ти помагаш на Наоко и Наоко помага на теб.