Харуки Мураками - Норвежка гора

Понякога се питам: АКО ти и аз се бяхме срещнали при съвсем обикновени обстоятелства и АКО се бяхме харесали, какво ли щеше да се случи? Ако аз бях нормална и ако ти беше нормален (какъвто, разбира се, си) и го нямаше Кидзуки, какво щеше да се случи? Разбира се, това «АКО» е твърде голямо. Полагам усилия да бъда поне честна и искрена. Само това мога да направя в този момент. Надявам се така да предам на теб малка част от моите чувства.

За разлика от обикновената болница, тук предимството е, че няма определени часове за свиждане. Ако се обадиш ден по-рано, можеш да дойдеш по всяко време. Дори е възможно да се храним заедно, има и къде да отседнеш. Моля те, ела да се видим, когато ти е удобно. Очаквам с нетърпение да дойдеш. Прилагам упътване как да стигнеш дотук. Извинявай, че писмото стана толкова дълго.“

Прочетох писмото на Наоко, после го прочетох още веднъж. След това слязох долу, купих една кока-кола от автомата и я изпих, докато четях писмото за трети път. Пъхнах седемте листа в плика и го оставих на писалището си. Името и адресът ми бяха написани на розовия плик с изящен дребен почерк, който бе малко по-прецизен от момичешки. Седнах на писалището си и заразглеждах плика. Адресът на подателя на гърба гласеше: „общежитие Ами“. Странно название. Помислих за това няколко минути и заключих, че „ами“ сигурно е от френската дума за „приятел“.

После прибрах писмото в чекмеджето на писалището, преоблякох се и излязох. Боях се, че ако остана близо до писмото, ще го прочета десет, двайсет или бог знае колко пъти. Вървях в този неделен ден напосоки по улиците на Токио, както бяхме правили с Наоко. Скитах се от една улица до друга, припомняйки си писмото й ред по ред и мислейки напрегнато върху всяко изречение. Когато слънцето залезе, се върнах в пансиона и поръчах междуградски разговор с общежитие „Ами“. Отговори служителка на рецепцията. Попитах я дали е възможно да посетя Наоко следващия следобед. Тя си записа името ми и каза да позвъня пак след половин час.

Когато, след като се нахраних, се обадих отново, на телефона беше същата жена. Може да посетите Наоко, каза тя. Благодарих й, затворих и сложих кат дрехи и няколко тоалетни принадлежности в раницата си. После пак взех „Вълшебната планина“. Четях, посръбвах бренди и чаках да ми се доспи. Въпреки това останах буден до един и нещо след полунощ.

Веднага щом се събудих в седем часа в понеделник сутринта, измих си лицето, избръснах се и без да закуся, отидох право в кабинета на директора на пансиона, за да кажа, че ще отсъствам два дена, тъй като ще ходя на туризъм. Той беше свикнал с моите кратки екскурзии през свободното време и не се учуди. Пътувах с работническия влак до гара Токио и там купих билет за бързия влак до Киото, буквално скачайки в движение на първия експрес Хикари , който тъкмо потегляше. Задоволих се с кафе и сандвич за закуска и подремнах един час.

Пристигнах в Киото в единайсет без нещо. Следвайки упътването на Наоко, хванах градски автобус до малка крайна спирка, обслужваща северните предградия. Казаха ми, че следващият автобус до мястото, където отивам, заминава в 11:35, а пътуването ще продължи малко повече от час. Купих билет и отидох до една книжарница от другата страна на улицата да купя карта. Като се върнах в чакалнята, разгледах картата, за да видя дали мога да открия точното местонахождение на общежитие „Ами“. Оказа се, че то е много по-навътре в планините, отколкото си мислех. Автобусът трябваше да пресече няколко възвишения през дългото си и трудно пътуване на север, сетне да обърне при един каньон, където свършваше шосето и да се върне в града. Моята спирка беше точно преди края на маршрута му. Според Наоко близо до автобусната спирка имаше пътека и ако тръгнех по нея, след двайсет минути щях да стигна до общежитие „Ами“. Щом то беше толкова навътре в планините, нищо чудно, че там бе тихо и спокойно!

Автобусът потегли с двайсет пътници и пое покрай река Камогава през северния край на Киото. Претъпканите улици на града се смениха с по-нарядко разпръснати жилищни сгради, после с полета и пустеещи земи. Покриви с черни керемиди и парниците със стени от винил улавяха лъчите на есенното слънце и ги връщаха с ослепителен блясък. Когато автобусът навлезе в каньона, шофьорът трябваше да започне да върти кормилото насам-натам, за да следва извивките и завоите на шосето, и на мен взе да ми прилошава. Все още усещах вкуса на сутрешното кафе. Когато броят на завоите започна да намалява дотам, че почувствах известно облекчение, автобусът потъна в хладна кедрова гора. Дърветата сигурно бяха стари, тъй като се извисяваха над пътя, спирайки слънчевите лъчи и забулвайки всичко с гъсти сенки. Лекият вятър, нахлуващ в автобуса през отворените му прозорци, внезапно стана студен, а влагата му пронизваше кожата. Шосето през долината не се отделяше от речния бряг и продължаваше толкова дълго през дърветата, че взе да ми се струва, че целият свят е като погребан завинаги в кедровата гора — и в този момент тя свърши и ние излязохме при голям речен вир, заобиколен от остри планински върхове. Обширна обработваема земя се простираше във всички посоки, а реката покрай шосето блестеше и изглеждаше чиста. Една-единствена тънка струйка бял пушек се издигаше в далечината. В някои къщи имаше съхнещо на слънцето пране, виеха и кучета. Пред всяка имаше натрупани до стрехите дърва за огрев и обикновено някоя котка лежеше върху купчината. Известно време от двете страни на шосето се виждаха такива къщи, но не зърнах жива душа.