Харуки Мураками - Норвежка гора

— Тогава намерете автомат за напитки и приятно място да седнете. Това май е всичко, което може да сторите.

— Знам, че е прекалено да искам това от вас, но бихте ли ни придружили? Две момичета сами всъщност не могат да направят нещо подобно.

Бяха ми се случили доста необичайни неща в Шинджуку, ала никога преди две непознати момичета не ме бяха канили да пия в пет и двайсет сутринта. Отказът ми щеше да коства много по-голямо усилие, а и време имаше достатъчно, така че купих порядъчно количество саке и леки закуски от автомат наблизо и тримата отидохме до един празен паркинг при западния изход на гарата, за да спретнем импровизиран запой.

Момичетата ми казаха, че са се сприятелили, докато работели в някаква пътническа агенция. И двете били завършили тази година полувисш институт и получили първата си работа. Ниската имала приятел, с когото се срещала в продължение на година, но неотдавна разбрала, че той спи с друго момиче и трудно преживяваше това. Едрата трябвало да замине за планините на Нагано снощи, за сватбата на брат си, но решила да прекара нощта с депресираната си приятелка и да хване първия експрес в неделя сутринта.

— Твърде болезнено е онова, което преживяваш — казах на нисичката, — но как узна, че приятелят ти спи с друга?

Като отпи малко саке, момичето отскубна някакъв бурен изпод краката си.

— Не беше нужно да узнавам каквото и да било — рече тя. — Отворих вратата му и ги заварих да го правят.

— Кога се случи това?

— По-миналата нощ.

— Без майтап? И вратата беше отключена?

— Точно така.

— Чудя се защо не я е заключил?

— Откъде да знам, по дяволите?

— Да, как би могла да го предвиди? — каза едрата, която изглеждаше искрено загрижена за своята приятелка. — Какъв ли шок е преживяла. Не мислиш ли, че е ужасно?

— Всъщност не знам — отвърнах. — Трябва да поговориш с приятеля си. После възниква въпросът дали му прощаваш, или не.

— Никой не знае как се чувствам — изрече ядно нисичката, като все така скубеше трева.

Ято врани долетяха от запад и се зареяха над голям универсален магазин. Вече се беше развиделило напълно. Наближаваше часът за влака до Нагано, затова дадохме каквото беше останало от сакето на един бездомник на долния етаж при западния изход, купихме перонни билети и влязохме да изпратим едрото момиче. Щом влакът се изгуби от погледа ни, нисичката и аз, кой знае как, се озовахме на път към един хотел наблизо. Никой от двама ни не гореше от желание да спи с другия, обаче изглеждаше неизбежно да стигнем докрай.

Съблякох се пръв, седнах във ваната и взех здравата да се наливам с бира. Тя влезе при мен и направи същото, двамата се излегнахме и мълчаливо пиехме. Но явно не можехме да се напием, а на никой от нас не му се спеше. Кожата й беше много бяла и гладка, имаше и красиви бедра. Направих й комплимент за бедрата, но нейното „Благодаря“ беше само едно изгрухтяване.

Още щом се озовахме в леглото обаче, тя сякаш се преобрази. Реагираше и на най-лекото докосване на ръцете ми, гърчеше се и стенеше. Когато проникнах в нея, заби нокти в гърба ми, а когато наближи оргазма й, извика името на друг мъж точно шестнайсет пъти. Концентрирах се върху преброяването им като начин да отложа собствения си оргазъм. После двамата заспахме.

Нямаше я, когато се събудих в дванайсет и половина. Не намерих никаква бележка. Едната половина на главата ми бе необичайно натежала от препиването. Взех душ, за да се разсъня, избръснах се и седнах гол на един стол да изпия бутилка плодов сок от хладилника и да се върна мислено към снощните случки. Всяка сцена изглеждаше нереална и странно отдалечена, сякаш я разглеждах през две-три стъкла, ала всичко това без съмнение ми се беше случило. Чашите от бирата все още бяха на масата, а до мивката лежеше употребявана четка за зъби.

Изядох лек обяд в Шинджуку и отидох до телефонната кабина да се обадя на Мидори Кобаяши с бледата надежда днес тя да е сама вкъщи и пак да очаква позвъняване. Оставих телефона да звъни петнайсет пъти, но никой не отговори. След двайсет минути опитах още веднъж, но резултатът бе същият. После взех автобус до пансиона. Специално писмо с наложен платеж ме очакваше в пощенската кутия на входа. Беше от Наоко.

„Благодаря ти за писмото“ — пишеше тя. Семейството й й го бе препратило „там“. Появата му съвсем не я обезпокоило, напротив, накарало я да се чувства много щастлива, защото всъщност самата тя се канела да ми пише.