Харуки Мураками - Норвежка гора

Нагасава ме заведе да си опитаме късмета в друг бар — малко заведение в нещо като задънена улица, където повечето посетители бяха вече пияни и вдигаха врява. Група от три момичета зае маса в дъното. Ние отидохме при тях, поприказвахме си и настроението и на петимата ни се повиши, но когато Нагасава предложи да отидем да пийнем другаде, момичетата отвърнаха, че е вече време да се прибират в пансионите си. Такъв ни беше „късметът“. Опитахме в още едно заведение, но резултатът беше същият. Кой знае защо, момичетата просто не тръгваха с нас.

В единайсет и половина, Нагасава беше склонен да се откаже.

— Съжалявам, че те разкарах напразно — рече той.

— Няма нищо — отвърнах. — Струваше си и просто да видя как понякога си прекарваш свободните дни.

— Веднъж годишно може би — съгласи се той.

Всъщност вече ми беше все едно дали ще сваля някое момиче. Докато скитахме из Шинджуку в шумната съботна вечер и наблюдавахме мистериозната енергия, произвеждаща смес от секс и алкохол, усетих, че собственото ми желание за това започва да отслабва.

— Какво смяташ да правиш сега, Ватанабе?

— Може би ще отида в заведение, отворено цялата нощ — отвърнах. — Отдавна не съм ходил на кино.

— Тогава аз ще отида при Хацуми — рече Нагасава. — Нали не възразяваш?

— Не, по дяволите. Защо да възразявам?

— Ако искаш, мога да те запозная с едно момиче, което ще се съгласи да прекарате заедно нощта.

— Не, наистина съм в настроение да ида на кино.

— Съжалявам — продума Нагасава. — Ще наваксаме друг път. — И той се изгуби в тълпата. Влязох в едно заведение за бързо хранене, за да се скрия от шума навън, и си взех чийзбургер и кафе, а после отидох да гледам Абсолвентът в едно старо филмотечно кино. Не че го мислех особено хубав, но нямах нищо по-добро за правене, затова останах и го изгледах още веднъж. След като в четири часа сутринта излязох от киното, се заскитах замислен из хладните улици на Шинджуку.

Когато се уморих от вървене, отидох в едно денонощно кафене и зачаках с книга и чашка кафе да дойде време за ранните влакове. Не след дълго заведението се напълни с хора, които, подобно на мен, чакаха първите влакове. Един сервитьор дойде и като се извини, ме попита дали съм съгласен да приема на масата си други клиенти. Отвърнах, че нямам нищо против. Беше ми все едно кой ще седи срещу мен: просто си четях книгата.

Онези, които се настаниха на масата, се оказаха две момичета. Изглеждаха горе-долу на моята възраст. Не бяха кой знае колко впечатляващи, но не бяха и грозни. И двете бяха прилично облечени и гримирани и не бяха от жените, които бродят из Шинджуку в пет часа сутринта. Предположих, че просто са изпуснали последния влак. Изглежда не се притесняваха, че седим на една маса — бях спретнат, бях се избръснал предишната вечер и на всичко отгоре четях задълбочено Вълшебната планина на Томас Ман.

Едното момиче беше малко едро. Бе облечено със сива полушубка и бели джинси, носеше обемиста дамска чанта от изкуствена кожа и имаше големи обеци с форма на раковина. Приятелката й бе нисичко момиче с очила, облечена със синя плетена жилетка върху карирана риза и носеше пръстен със син тюркоаз. По-дребната като че имаше навика да си сваля очилата и да притиска очи с върховете на пръстите си.

Двете момичета си поръчаха кафе с мляко и кейк, който изядоха след доста време, тъй като водеха шепнешком сериозен разговор. Доста често едрото момиче навеждаше глава, а пък нисичкото поклащаше своята. Не можех да разбера какво си казваха поради гръмката стереоуредба, от която се носеше песен на Марвин Гай, Би Джийс или нещо подобно, ала ниското момиче изглеждаше ядосано или притеснено и едрото се опитваше да го успокои. Аз редувах абзаците от моята книга с бегли погледи към тях.

Като притисна здраво към гърди чантата си, ниското момиче отиде до дамската тоалетна и в този момент нейната спътничка ме заговори.

— Извинете за безпокойството, но се питах дали не знаете да има барове наблизо, в които все още да сервират алкохол?

Престанах да съм нащрек, оставих книгата си настрана и попитах: „В пет часа сутринта?“

— Да…

— Според мен в пет и двайсет сутринта хората се прибират вкъщи да си легнат и да изтрезнеят.

— Да, разбирам — рече тя силно смутена, — но моята приятелка казва, че трябва да глътне едно питие. Това донякъде е важно.

— Навярно не ви остава нищо друго, освен да пийнете вкъщи.

— Но аз трябва да хвана влака за Нагано в седем и половина.