Харуки Мураками - Норвежка гора

— Това е домът на Шикамото — каза Мидори, навеждайки се през парапета. — Правеха декоративни украшения на врати и други подобни неща. Но фалираха.

Наведох се и аз над парапета и се изопнах да видя какво става. Триетажна сграда скриваше от погледите ни мястото на произшествието, но там, изглежда, имаше три или четири пожарни, които гасяха пожара. Само две от тях можеха да се вмъкнат в тясната уличка с горящата къща, другите стояха безучастно на главната улица. Обичайната тълпа от зяпачи изпълваше района.

— Хей, може би трябва да събереш ценностите си и да се приготвиш за евакуация — казах на Мидори. — Сега вятърът духа в другата посока, но всеки момент може да се обърне, а съвсем наблизо има бензиностанция. Ще ти помогна за багажа.

— Какви ценности? — попита Мидори.

— Е, сигурно има нещо, което би искала да опазиш — банкови книжки, печати, нотариални актове и тем подобни. Пари за непредвидени случаи.

— Забрави. Няма да бягам.

— Дори ако тук пламне?

— Чу ме. Нямам нищо против да умра.

Погледнах я в очите и тя също ме погледна. Не бих могъл да кажа дали говори сериозно, или се шегува. Останахме така известно време и скоро престанах да се безпокоя.

— Окей — продумах. — Разбирам. Ще остана с теб.

— Ще загинеш заедно с мен? — попита Мидори със светнал поглед.

— Не, по дяволите отвърнах. — Ще избягам, ако стане напечено. — Щом искаш да умреш, можеш да сториш това сама.

— Безсърдечно копеле!

— Нямам никакво намерение да загина с теб само защото ми сготви обяд. Разбира се, ако имаше и вечеря…

— А, добре… Във всеки случай хайде да останем тук и да погледаме малко. Може да пеем. Пък ако се случи нещо лошо, тогава ще му мислим.

— Да пеем ли?

Мидори донесе от долния етаж две възглавнички за сядане, четири кутии бира и една китара. Пиехме и наблюдавахме издигащия се черен пушек. Мидори дрънкаше на китарата и пееше. Попитах я дали не смята, че така може да ядоса съседите. Да се наливаш с бира и да пееш, докато гледаш пожар от терасата, не ми се струваше най-достойното за възхищение поведение.

— Остави — рече тя. — Нас никога не ни безпокои какво ще си помислят съседите.

Тя изпя някои от народните песни, които изпълнявала със своята група. Много трудно би ми било да кажа, че пееше хубаво, но като че ли харесваше собствените си изпълнения. Изпя всички стари шлагери — „Лимоново дръвче“, „Паф (Вълшебният дракон)“, „Петстотин мили“, „Къде са изчезнали всички цветя?“, „Майкъл, карай лодката към брега“. Отначало се опита да ме предума да пея басов съпровод, обаче се справях толкова зле, че тя се отказа и пя сама до насита. Продължих да се занимавам с бирата си, да слушам Мидори и да следя пожара. Той ту лумваше, ту замираше. Хора викаха и даваха нареждания. Един журналистически хеликоптер шумно закръжа отгоре, направи снимки и отлетя. Притесних се, че може да сме на снимката. Някакъв полицай крещеше през високоговорител на зяпачите да се изтеглят. Малко дете плачеше за майка си. Някъде се разби стъкло. Не след дълго вятърът внезапно започна да променя посоката си и бели частици пепел се посипаха край нас, ала Мидори продължи да си сръбва бира и да пее. След като изпълни всички песни, които знаеше, изпя една доста стара, за която каза, че я е съчинила сама.

— Нарича се „Нямам нищо“ — заяви Мидори. Бе действително ужасна песен както по отношение на текста, така и на музиката.

Изслушах тази музикална каша с мисълта, че къщата ще хвръкне във въздуха, ако огънят обхване бензиностанцията. Уморена от пеене, Мидори остави китарата и се отпусна на рамото ми като котка на припек.

— Хареса ли ти песента ми? — попита тя.

Отвърнах предпазливо:

— Беше забележителна, оригинална и много добре изразява твоята индивидуалност.

— Благодаря — рече тя. — Темата й е, че нямам нищо.

— Да, и аз така си помислих.

— Както знаеш — подхвана тя, — когато майка ми почина…

— Така.

— Никак не ми беше мъчно.

— О.

— Не ми беше мъчно и когато баща ми замина.

— Нима?

— Истина е. Не мислиш ли, че съм ужасна? Безсърдечна?

— Сигурен съм, че имаш своите основания.

— Моите основания. Хм. Положението в този дом бе доста сложно. Ала все си мислех, че те са мои родители, че, разбира се, ще ми е мъчно, ако умрат или ако никога повече не ги видя. Обаче не стана така. Не почувствах нищо. Нито горест, нито самота. Почти не мисля за тях. Но понякога имам сънища. Понякога майка ми гневно се взира от мрака в мен и ме обвинява за това, че съм щастлива от нейната смърт. Но аз не съм щастлива, че почина. Просто не ми е много мъчно. И да си призная, не пролях и една сълза. Но като малка плаках цяла нощ, когато умря котката ми.