Харуки Мураками - Норвежка гора

Мидори изглеждаше изтощена. Тя се отпусна, загледа се в небето и проговори с усилие.

— Уморена ли си? — попитах я.

— Всъщност не — отвърна тя. — Просто, кой знае как, се поотпуснах и се разприказвах. Случва ми се за първи път от доста време.

Погледнахме се в очите. Поставих ръка около кръста й и я целунах. През раменете й премина съвсем слабо припукване, после тя се отпусна и затвори за няколко секунди очи. Ранното есенно слънце хвърли сянката на миглите й върху бузата и аз видях очертанията им да потрепват.

Бе нежна и лека целувка, която нямаше за цел да доведе до нещо повече. Едва ли щях да целуна този ден Мидори, ако не бяхме прекарали следобеда на открито на терасата, пиейки бира и наблюдавайки пожара. И тя навярно чувстваше същото. Бяхме почувствали топлота и интимност след като дълго бяхме гледали лъскавите покриви, пушека, червените водни кончета и други неща и почти несъзнателно бяхме пожелали навярно да запазим по някакъв начин това настроение. Такава беше въпросната целувка. Но както се случва при всички целувки, и тази не беше лишена от известна доза риск.

Първа проговори Мидори. Хвана ме за ръката и каза, запъвайки се, че се среща с някого. Отвърнах, че съм го усетил.

— Имаш ли приятелка? — попита тогава тя.

— Да — казах.

— Но си винаги свободен в неделя, нали?

— Много е сложно — рекох.

И после разбрах, че краткото очарование на ранния есенен следобед е изчезнало.

В пет часа казах, че трябва да тръгвам за работа и предложих на Мидори да излезе с мен за една лека закуска. Тя отвърна, че се налага да остане вкъщи, тъй като можело някой да се обади по телефона.

— Не обичам да чакам цял ден вкъщи нечие обаждане. Когато прекарвам деня сама, се чувствам така, сякаш плътта ми малко по малко загнива — гние и се разпада, докато не остане нищо, освен зелена локва. А тя пък попива в земята. Остават само дрехите. Това чувствам, когато чакам затворена цял ден.

— Другия път, когато се наложи да чакаш обаждане, ще ти правя компания — казах аз. — Стига да има обяд.

— Чудесно — рече тя. — Ще стъкмя и пожар за десерт.

На следващия ден Мидори не дойде на лекцията по история на драмата. След часа отидох до ресторанта на самообслужване и изядох сам един студен, безвкусен обяд. После седнах на слънце и известно време зяпах района на университета. Близо до мен две студентки водеха прави дълъг разговор. Едната притискаше към гърдите си ракета за тенис с цялата нежност и грижовност, с които би могла да дари едно бебе, а другата държеше някакви книги и една дългосвиреща плоча на Ленард Бърнстейн. И двете бяха симпатични и явно с удоволствие си приказваха. В сградата на студентския клуб басов глас упражняваше гамите. Тук-там групички от по четири-пет студенти изразяваха гласно мнението си по най-различни въпроси, смееха се и си подвикваха един на друг. На паркинга се забавляваха момчета на скейтбордове. Професор с кожена чанта в ръка премина, пазейки се от тях, през паркинга. В двора студентка с каска на главата коленичи и взе да пише с огромни букви по една табела нещо за американския империализъм, завладяващ Азия. Това бе обичайна гледка в университета по обед, но докато седях и гледах с внимание, осъзнах един несъмнен факт. По свой си начин всеки човек пред погледа ми изглеждаше щастлив. Не бих могъл да кажа дали наистина, или само привидно са щастливи. Но в този приятен ранен следобед в края на септември те изглеждаха щастливи и по тая причина аз пък почувствах някаква самота от нов, непознат ми вид. Имах чувството, че само аз единствен не съм част от сцената.

Замислих се от коя сцена съм част през последните години? Последната, която си спомнях, бе билярден салон близо до пристанището, където двамата с Кидзуки играехме приятелски билярд. Същата нощ Кидзуки умря и оттогава насетне между мен и света се появи хладен усилващ се полъх. Какво бе за мен Кидзуки? Не можех да намеря отговор на този въпрос. Знаех само — с абсолютна убеденост, — че смъртта му бе отнела завинаги част от моята младост. Но какво означаваше това и какво произтичаше от него, беше отвъд способността ми да го разбера.

Дълго седях и наблюдавах двора на университета и хората, преминаващи през него, с надежда да зърна Мидори. Но тя не се появи и когато свърши обедната почивка, отидох в библиотеката, за да се подготвя за урока по немски.

В събота следобед Нагасава дойде в стаята ми и предложи да излезем из града за едно от нашите нощни похождения. Той щял да ми уреди да отсъствам цяла нощ. Казах, че съм съгласен. През изминалата седмица чувствах, че разсъдъкът ми е напълно размътен, и бях готов да преспя с което и да е момиче. Привечер взех душ, избръснах се и си облякох чисти дрехи — поло и памучно яке след това двамата с Нагасава вечеряхме в столовата и се качихме на автобус до Шинджуку. Известно време вървяхме през многолюден квартал, сетне отидохме до един от баровете, които най-често посещавахме, и се настанихме в него в очакване на подходяща двойка момичета. Най-често момичетата идваха тук по двойки — с изключение тъкмо на тази вечер. Прекарахме почти два часа, сръбвахме си уиски със сода в количество, което ни държеше трезви. Накрая две приветливи наглед момичета седнаха на бара и си поръчаха коктейл от джин с лимонов сок и газирана вода и коктейл маргарита. Нагасава веднага се присламчи към тях, но те казаха, че очакват приятелите си. Въпреки това, докато се появиха гаджетата им и момичетата отидоха при тях, четиримата си побъбрихме добре.