Харуки Мураками - Норвежка гора

Нямах думи. Вторачих се с отворена уста в Мидори.

— Какво смяташ, че рече той на сестра ми и на мен, когато майка ни почина? „По-добре да бях изгубил вас двете, отколкото нея.“ Бях поразена. Не можах да кажа и дума. Разбираш ли за какво говоря? Нормален човек не може да заяви такова нещо. Добре, загубил е жената, която обича, своя другар в живота. Разбирам мъката, горестта, терзанието. Жал ми е за него. Обаче да казваш на собствените си дъщери: „Вие трябваше да умрете вместо нея“. Това е просто ужасно. Не си ли съгласен?

— Да, разбирам те.

— Това е рана, която никога няма да зарасне — каза тя, поклащайки глава. — Но, така или иначе, всеки в моето семейство си е малко нещо особняк. Притежаваме някаква дребна странност.

— Така изглежда — рекох.

— От друга страна, чудесно е двама души да се обичат, не мислиш ли? Имам предвид мъж да обича своята съпруга толкова силно, че да е в състояние да каже на дъщерите си, че е трябвало да умрат вместо нея…

— Може би, щом като смяташ така.

— Та той ни заряза и забягна в Уругвай.

Избърсах още една чиния, без да отговоря. После Мидори върна всички съдове по местата им в шкафовете.

— Получавала ли си писмо от баща си? — попитах.

— Една-единствена пощенска картичка. През март. Но и какво пише? „Тук е горещо“ или „Плодовете не са чак толкова хубави, колкото се надявах.“ Подобни неща. Имам предвид, гледайте си работата! Една глупава снимка на магаре! Мозъкът му се е размекнал! Дори не пише дали се е срещнал с онзи човек — със своя приятел или какъвто е там. Добавил е почти в края, че щом се установи, ще повика мен и сестра ми, но оттогава няма ни вест, ни кост от него. И никога не отговаря на писмата ни.

— Какво би направила, ако баща ти кажеше: „Ела в Уругвай“?

— Бих заминала, поне за да поразгледам. Може да е забавно. Сестра ми казва, че ще откаже категорично. Тя не може да понася мръсни предмети и нечисти места.

— В Уругвай мръсно ли е?

— Кой знае? Тя смята, че е. Възможно е пътищата да са осеяни с магарешки фъшкии, които гъмжат от мухи, тоалетните да не работят и гущери и скорпиони да лазят навсякъде. Тя май гледа един такъв филм. Не може да понася и насекоми. Единственото, което й се иска, е да пътува край красиви гледки в луксозни коли.

— Майтапиш се.

— Какво му е лошото на Уругвай? Аз бих заминала.

— А кой ще стопанисва книжарницата?

— Сестра ми, но тя я ненавижда. Имаме един чичо, който живее наблизо и който помага и доставя стоки. И аз помагам, когато имам време. Да въртиш книжарница, съвсем не е трудна работа, така че засега се справяме. Започне ли да става тежко, ще я продадем.

— Ти обичаш ли баща си?

Мидори поклати глава.

— Не особено.

— Как тогава е възможно да искаш да отидеш при него в Уругвай?

— Вярвам в него.

— Вярваш в него ли?

— Да, не ми е особено скъп, обаче вярвам в баща си. Как да не вярвам в човек, който е зарязал дом, деца, работа и е избягал в Уругвай след шока от загубата на съпругата си? Разбираш ли какво имам предвид?

Въздъхнах.

— Горе-долу, всъщност не.

Мидори се засмя и ме потупа по гърба.

— Няма значение — рече тя. — Наистина няма значение.

Този неделен следобед се случиха едно след друго куп странни неща. Близо до дома на Мидори избухна пожар и когато се качихме до терасата на пералното помещение на третия етаж, за да гледаме, ние се целунахме. Звучи глупаво, но така се развиха нещата.

Пиехме кафе след обяда и разговаряхме за университета, когато чухме вой на сирени. Звучаха все по-силно и като че ли броят им растеше. Много хора се разбягаха от магазините, някои викаха. Мидори отиде в една стая, която гледаше към улицата, отвори прозореца и погледна надолу.

— Почакай тук една минута — рече тя и изчезна, след което чух трополене нагоре по стълбището.

Седях, пиех си кафето и се опитвах да си припомня къде е Уругвай. Да помисля, Бразилия е тук, Венецуела там, а Колумбия някъде тук, ала не можех да си спомня местоположението на картата на Уругвай. Подир няколко минути Мидори слезе долу и ме накара да тръгна след нея нанякъде. Последвах я до края на коридора и по едно стръмно, тясно стълбище се качих до дървена тераса с бамбукови прътове за простиране на пране.

Терасата беше по-висока от повечето съседни покриви и от там имаше добра видимост към околността. Огромни облаци черен дим се издигаха от една сграда на три-четири къщи от нас и се носеха от вятъра към главната улица. Миризма на изгоряло изпълваше въздуха.