Харуки Мураками - Норвежка гора

Защо има толкова пушек, запитах се. Не мога да видя пламъци, а районът на пожара като че ли не се разраства. Само стълб от пушек се вие нагоре към небето. Какво ли продължава да гори толкова време?

— Но не само аз съм виновна — продължи Мидори. — Вярно е, че съм малко студена. Признавам. Но ако те — баща ми и майка ми — ме обичаха малко повече, бих била по-чувствителна — щях например да знам какво е истинска мъка.

— Мислиш ли, че не са те обичали достатъчно?

Тя вдигна глава и ме погледна. Сетне кимна леко и отривисто.

— Някъде между „недостатъчно“ и „никак“. Непрекъснато копнеех за обич. Само веднъж поисках да разбера какво е да бъда обичана до насита — да бъда захранена с толкова много обич, че да не мога повече да приема. Само веднъж. Ала те никога не ми я дадоха. Никога, нито веднъж. Щом се опитвах да се гушна и да помоля да ми купят нещо, те просто ме отблъскваха и ми се караха. „Не! Много е скъпо!“ Само това чувах. Ето защо реших, че ще открия някой човек, който ще ме обича безусловно триста шейсет и пет дни годишно. Тогава бях още в началното училище — в пети или шести клас, — но взех това решение веднъж завинаги.

— Ау — възкликнах аз. — И увенча ли се с успех търсенето ти?

— Това е трудната част — отвърна Мидори. Тя се загледа за кратко в издигащия се дим и се замисли. — Струва ми се, че чакам твърде дълго, че търся безукорност. Затова е толкова трудно.

— Очакваш идеалната любов?

— Не, дори аз знам за нещо по-добро. Търся себичност. Абсолютна себичност. Казвам ти примерно, че ми се яде ягодов сладкиш. И ти оставяш всичко, с което се занимаваш, изтичваш навън и ми го купуваш. После се връщаш запъхтян, падаш на колене и ми предлагаш този ягодов сладкиш. А аз казвам, че повече не го искам и го хвърлям през прозореца. Ето какво търся.

— Не съм убеден, че това има нещо общо с любовта — рекох леко учуден.

— Има — каза тя. — Ти просто не знаеш. Има моменти в живота на едно момиче, когато подобни неща са изключително важни.

— Като да хвърлиш ягодов сладкиш през прозореца ли?

— Именно. И когато направя това, искам мъжът да ме помоли за извинение. „Сега разбирам, Мидори, какъв глупак съм бил! Трябваше са се сетя, че ще изгубиш желание да похапнеш ягодов сладкиш. Имам интелигентността и чувствителността на магаре. За да поправя грешката си, ще изляза и ще ти купя нещо друго. Какво би искала? Шоколадов мус? Сладкиш с извара?“

— И после какво?

— И после аз ще му дам цялата любов, която заслужава, заради онова, което е сторил.

— Звучи ми абсурдно.

— Е, за мен тъкмо това е любов. Не че някой може да ме разбере обаче. — Мидори поклати леко глава на рамото ми. — За някои хора любовта започва с нещо дребно или глупаво. С нещо като това, или изобщо не започва.

— Никога не съм срещал момиче, което да разсъждава като теб.

— Много хора ми казват същото — рече тя, разчопляйки кожичка около един от ноктите си. — Но това е единственият начин на мислене, който познавам. Сериозно. Просто ти казвам какво мисля. Никога не ми е минавало през ума, че начинът ми на мислене е различен от този на другите хора. Аз не се опитвам да бъда различна. Но когато говоря открито, всеки си мисли, че се шегувам или че се превземам. Тогава чувствам, че всичко ми причинява болка!

— И ти се иска да загинеш в някой пожар?

— Хей, не, това е различно. То е просто нещо любопитно.

— Кое? Да загинеш в пожар ли?

— Не, исках само да разбера как ще реагираш — подхвърли Мидори. — Но аз не се боя от самото умиране. Наистина. Какво толкова, ще бъда обхваната от пушек, ще загубя съзнание и ще умра, докато се усетя. Това изобщо не ме плаши, ако го сравня с начина, по който видях майка ми и неколцина роднини да умират. Всичките ми роднини умират след някоя ужасна болест. Предполагам, че е родов белег. Винаги продължава много дълго и накрая почти не можеш да кажеш дали човекът е жив, или мъртъв. Остава само едно — болка и страдание.

Мидори пъхна цигара между устните си и я запали.

— Ето, този начин на умиране ме уплаши. Сянката на смъртта поглъща бавно-бавно живота и преди да разбереш, е настъпил непрогледен мрак, а хората около теб те смятат повече за мъртъв, отколкото за жив. Мразя това. Не бих могла да го понеса.

След още половин час пожарът бе загасен. Изглежда спряха разрастването му и предотвратиха нови щети. Всички пожарни, освен една, се върнаха в базата и хората се разпръснаха, като разговаряха тихо. Полицейска кола с въртяща се лампа на покрива остана да регулира трафика. Две врани бяха кацнали на близките телеграфни стълбове и наблюдаваха какво става под тях.