Харуки Мураками - Норвежка гора

— Знам, че не бива да казвам това, но изпитах нещо като облекчение, когато майка ми почина. Можех сама да управлявам семейния бюджет. Бих могла да купя каквото аз искам. И така сега притежавам сравнително пълен набор от кухненски прибори. Баща ми нищо не разбира от семеен бюджет.

— Кога почина майка ти?

— Преди две години. Рак. Мозъчен тумор. Година и половина прекара в болница. Беше ужасно. Тя страда от началото до края. Най-подир изгуби разсъдъка си, трябваше непрекъснато да й се дават упойващи вещества и въпреки това не можеше да умре, макар че когато се случи, бе фактически безболезнено умъртвяване. Този е най-лошият вид смърт — човекът е в агония, семейството преминава през истински ад. За това отиде всяка стотинка, която имахме. Имам предвид, че й биеха инжекции — бам, бам и две хиляди йени на доза. Тя се нуждаеше от денонощни грижи. Бях толкова ангажирана с нея, че не можех да уча, трябваше да прекъсна училище за една година. И сякаш това не беше достатъчно лошо, ами и… — тя спря по средата на изречението, остави пръчиците си и въздъхна. — Как този разговор изведнъж стана толкова мрачен?

— Започна с историята за сутиените — напомних й.

— Както и да е, изяж си яйцата и помисли за онова, което току-що ти разказах — рече Мидори със сериозна физиономия.

Порцията яйца ме засити напълно, ала Мидори яде много по-малко. Готвенето убива апетита — каза тя. После почисти масата, избърса трохите, извади кутия цигари „Марлборо“, пъхна една в устата си и я запали с клечка кибрит. Взе чашата с нарцисите и ги разглежда известно време.

— Струва ми се, че няма да ги прехвърля във ваза — рече тя. — Ако ги оставя така, все едно, че съм ги набрала край някое езеро и съм ги поставила в първото нещо, което ми е било подръка.

— Набрах ги на езерото при гара Оцука — подхвърлих.

Тя се подсмихна.

— Ти си странен човек. Шегуваш се с напълно безизразна физиономия.

Подпряла брадичката си с ръка, тя изпуши наполовина цигарата си, сетне я смачка в един пепелник и разтърка очи, сякаш в тях бе влязъл дим.

— От момичетата се изисква да бъдат малко по-изтънчени, когато загасят цигарите си. А ти го направи като дървар. Не трябва просто да тъпчеш цигарата в пепелника, а да натиснеш леко крайчетата на пепелта. Освен това тя не се прегъва напълно. Момичетата не бива никога да изпускат дим през ноздрите си. И повечето, когато се хранят в компанията на някой мъж, няма да седнат да разправят, че носят един и същ сутиен в продължение на три месеца.

— Ами аз съм си дърварка — рече Мидори, почесвайки се близо до носа. — Не мога да се науча на изискано държане. Опитвам се понякога на майтап, но не се получава задълго. Някакви други забележки към мен?

— Момичетата не пушат цигари „Марлборо“.

— Каква е разликата? Всички са еднакво лоши на вкус. — Тя взе да върти червената кутия „Марлборо“ в ръка. — Пропуших едва миналия месец. Не е като да умирах за тютюн или нещо подобно. Просто малко ми се пушеше.

— Защо така? — попитах аз.

Тя притисна ръцете си върху масата и известно време помисли върху въпроса ми.

— Какво значение има? Ти не пушиш ли?

— Отказах цигарите през юни — отвърнах.

— Как успя?

— Никак не беше лесно. Мразех да излизам навън посред нощ, за да пуша. Не обичам, когато нещо ме държи във властта си така.

— Ти си много наясно със себе си какво ти харесва и какво не — каза тя.

— Може би. Може би затова хората не ме харесват. Изобщо.

— Защото го показваш — каза тя. — Даваш да се разбере, че не те е грижа дали те харесват, или не. Това дразни някои хора. — Тя почти мънкаше, подпряла с ръка брадичката си. — Но на мене ми харесва да разговарям с теб. Начинът ти на говорене е толкова необичаен. „Не обичам, когато нещо ме държи във властта си така.“

Помогнах й да измие съдовете. Стоях до нея, забърсвах ги и ги трупах на купчина върху плота.

— Значи — подхванах аз — семейството ти днес не е вкъщи?

— Майка ми е на оня свят. Тя почина преди две години.

— Да, чух.

— Сестра ми е на среща с годеника си. Вероятно са на разходка с кола. Нейният приятел работи за някаква автомобилна компания. Той обича колите. Аз не ги обичам.

Мидори млъкна и престана да мие съдовете. Аз млъкнах и престанах да ги забърсвам.

— И баща ми го няма — каза тя, след известно време.

— Добре — рекох.

— Той замина за Уругвай през юни миналата година и оттогава е там.

— Уругвай ли?! Защо Уругвай?

— Планираше да се засели там, можеш ли да си представиш. Един негов стар другар от армията има ферма. Съвсем неочаквано баща ми заяви, че също заминава, че няма ограничения за онова, което може да върши в Уругвай, качи се на един самолет, и толкоз. Помъчихме се да го спрем, говорехме му: „Защо искаш да отидеш в тази държава? Не знаеш езика, почти не си напускал Токио през живота си“. Но той не искаше и да чуе. Преживя много тежко загубата на майка ми. Това помътни разсъдъка му. Много я обичаше. Наистина.