Харуки Мураками - Норвежка гора

— Всеки мъж на тази земя е в това число — поясних аз. — Момичетата имат мензис, а момчетата онанират. Всички без изключение.

— Дори онези, които имат приятелки ли? Имам предвид сексуални партньорки.

— Едното няма нищо общо с другото. Студентът Кейо от съседната стая онанира преди всяка среща с момиче. Твърди, че така се отпуска.

— Не знам много по този въпрос. Бях твърде дълго в девическо училище.

— Предполагам, че притурките в дамските списания не се занимават с тази тема.

— Ни най-малко! — отвърна тя през смях. — Във всеки случай, Ватанабе, имаш ли някакво време тази неделя? Свободен ли си?

— Свободен съм всяка неделя. Поне до към шест. Тогава отивам на работа.

— Защо не ми дойдеш на гости? В книжарница „Кобаяши“. Самата книжарница ще е затворена, но се налага да кисна там сама целия ден. Може да се случи важно позвъняване по телефона. Какво ще кажеш да обядваме заедно? Ще ти сготвя нещо.

— С удоволствие — казах.

Мидори откъсна лист от бележник и начерта подробна карта на пътя до нейния дом. Използва писалка с червено мастило, за да направи едно голямо X на мястото на къщата.

— Не може да не я забележиш. Има огромна табела: Книжарница „Кобаяши“. Ела по обед. Ще съм сготвила.

Благодарих й и пъхнах листчето в джоба си.

— Най-добре ще е да се връщам вече в университета — рекох. — Урокът ми по немски започва в два.

Мидори каза, че трябва да отиде някъде и се качи на влака от Йоцуя.

В неделя сутринта станах в девет, избръснах се, изпрах и прострях прането на покрива. Беше хубав ден. Усещаше се първият мирис на есен. Червени водни кончета прехвърчаха безшумно около двора, гонени от кварталните деца с мрежички за пеперуди. Нямаше вятър и Изгряващото слънце бе увиснало на пилона си. Облякох една наскоро изгладена риза и тръгнах към трамвайната спирка. Студентски квартал в неделя сутрин: улиците бяха пусти, почти безлюдни, повечето магазини — затворени. Някои звуци отекваха с особена яснота. Момиче със сабо тропаше като с копита по асфалтираната улица, а близо до трамвайното депо четири-пет деца хвърляха камъни по ред празни тенекиени кутии. Един магазин за цветя бе отворен. Влязох и купих няколко жълти нарциса. Нарциси през есента: беше странно. Но аз винаги съм харесвал това особено цвете.

Три възрастни жени бяха единствените пътници в трамвая в неделното утро. Непрестанно поглеждаха към мен и моите цветя. Едната ми се усмихна. И аз й се усмихнах. Седнах на последната седалка и гледах как старите постройки преминават съвсем близо до прозореца. Трамваят почти докосваше надвисналите стрехи. На терасата на една къща имаше десетина корена домати, насадени в саксии, близо до които лежеше на припек голяма черна котка. В двора на друга къща дете правеше балончета от сапунена пяна. Отнякъде до слуха ми достигна песен на Аюми Ишида и дори долових миризма от ястие, подправено с къри. Трамваят се извиваше като змия през този изолиран неугледен свят. Още неколцина пътници се качиха от спирките по пътя, ала трите възрастни жени продължиха да си говорят съсредоточено за нещо, притиснали се една към друга.

Слязох недалеч от гара Оцука и като следвах упътването на Мидори, тръгнах по широка улица без особени забележителности. Като че никой от магазините по пътя не благоденстваше. Бяха в стари сгради, мрачни отвътре, а надписите на някои от табелите бяха избелели. Съдейки по възрастта и стила на сградите, районът изглеждаше пощаден от военновременните въздушни бомбардировки. Малко от тях бяха ремонтирани и поддържани, но почти всички бяха с пристройки или частично пооправени, и тъкмо тези пристройки изглеждаха много по-занемарени от самите стари сгради.

Атмосферата на този район внушаваше, че повечето прогонени от колите, мръсния въздух, шума и високите наеми хора, живели някога тук, са се преселили в предградията, оставяйки след себе си евтини апартаменти и търговски офиси, както и магазинчета с незначителен оборот, и само някои крайно упорити протакат преговорите с евентуалните купувачи и се държат здраво за стария си фамилен имот в очакване на по-благоприятни условия. Всичко изглеждаше мръсно и захабено, сякаш обвито в лека мъгла от отработени газове.

Повървях десетина минути по тази улица и стигнах до ъгъл с бензиностанция, откъдето поех надясно към група от ниски магазинчета, сред които зърнах табелата на книжарница „Кобаяши“. Вярно е, че не беше голяма, но не бе и чак толкова малка, каквато си я бях представил по описанието на Мидори. Бе просто типична квартална книжарница, от същите, до които едно време изтичвах в деня, когато излизаха повечето списания за момчета. Обзе ме носталгия.