Харуки Мураками - Норвежка гора

— Може би просто трябва да видя тази книжарница.

— Знаеш какво имам предвид. Всички в квартала я посещават, някои от години, и така ние оцеляваме. Бизнесът върви добре, повече от достатъчно, за да се издържа четиричленно семейство без дългове, и то с две дъщери в колеж. Не остават пари за друго. Въобще не трябваше да ме пращат в такова училище. Оказа се рецепта за душевно терзание. Трябваше да ги слушам как ми мърморят всеки път, когато училището искаше финансова помощ, а аз винаги се притеснявах ужасно, че няма да ми стигнат парите, когато излизах със съученичките си и те предлагаха да хапнем в някое скъпо заведение. Направо отвратителен начин на живот. Твоето семейство заможно ли е?

— Моето семейство ли? Не, родителите ми са съвсем обикновени хора, нито богати, нито бедни. Знам, че не им е лесно да ме издържат в частен университет в Токио, но нямам брат или сестра, така че не е чак толкова трудно. Не ми дават много, затова се налага да работя на непълен работен ден. Живеем в обикновена къща с малка градина и имаме тойота корола.

— Какво работиш?

— Работя три нощи седмично в един магазин за грамофонни плочи в Шинджуку. Не е трудно. Просто седя там и пазя магазина.

— Без майтап — каза Мидори. — Не знам, но като те гледам, си мисля, че никога не си бил затруднен финансово.

— Така е. Никога не съм бил затруднен финансово. Не че рина парите с лопата. Аз съм като повечето хора.

— Е, „повечето хора“ в моето училище бяха богати — рече Мидори и скръсти ръце на скута си. — Това беше проблемът.

— Значи сега ще имаш много възможности да видиш свят, който няма този проблем. Може би повечето хора искат това.

— Хей, кажи ми, какво според теб му е хубавото да си богат?

— Не знам.

— Ами да можеш да кажеш, че нямаш никакви пари. Например, ако предложех на някоя съученичка да си купим нещо, тя можеше да каже: „Съжалявам, нямам никакви пари“. Нещо, което аз никога не бих си позволила да кажа , ако предложението беше нейно. Кажех ли: „Нямам никакви пари“, това щеше да означава, че наистина „нямам никакви пари“. Тъжна картинка. Същото като някое хубаво момиче каже: „Днес изглеждам ужасно, не искам да излизам“. Е, тогава всичко е наред. Но ако грозно момиче го каже, хората ще й се смеят. Ето такъв беше за мен светът. В продължение на шест години, от първата до последната.

— Ще мине време и ще забравиш.

— Надявам се. Университетът е толкова приятна промяна! Пълен е с обикновени хора.

Тя се усмихна леко презрително и приглади с длан късата си коса.

— Работиш ли? — попитах аз.

— Да, пиша обяснения към географски карти. Нали знаеш за онези брошурки, които вървят неразделно с картите? С описания на различните райони, с броя на населението и интересни забележителности. Тук има такива и такива туристически пътеки или еди-каква си легенда, или някакво необичайно цвете или птица. Пиша текстовете за тези неща. Толкова е лесно! Изобщо не отнема време. Мога да напиша цялата брошурка за един ден — просто правя справка в някой речник в библиотеката. Трябва само да се овладеят няколко тънкости и тогава всичко ти иде отръки.

— Какви тънкости?

— Например да вмъкнеш нещичко, което на никого не е хрумнало. Хората в географското дружество започват да те смятат за гений на перото и да ти изпращат допълнителна работа. То не е кой знае какво, просто нещо съвсем дребно. Да кажем например, че в дадена долина се строи язовир, водата е погълнала някое селце, но въпреки това всяка пролет птичките се завръщат от юг и човек може да ги наблюдава как прелитат над язовира. Вмъкваш един малък епизод като този и хората го харесват, защото е живописен и сантиментален. Обикновеният нещатен сътрудник няма да се мори за подобни неща, но аз изкарвам добри пари.

— Да, но трябва да откриеш тези „епизоди“.

— Така е — каза Мидори и леко наклони глава. — Но ако човек ги търси, обикновено ги намира. Ако не, винаги може да се измисли нещо безобидно.

— Охоо!

— Спокойно — подхвърли Мидори.

После каза, че иска да научи нещо повече за моя пансион и аз й разказах обичайните истории за вдигането на знамето и за радиогимнастиката на Есесовеца. Мидори се смя особено много на историите с Есесовеца, както впрочем се случваше с всички, на които ги разправях. И каза, че според нея щяло да й е забавно да види пансиона. Мястото изобщо не е забавно, рекох: „Просто неколкостотин младежи в мърляви стаи, наливащи се с алкохол и онаниращи“.

— И ти ли си в това число?