Харуки Мураками - Норвежка гора

— И не ти трябват „идеали“, предполагам.

— Никак. В живота няма място за идеали. Той изисква стандартно поведение.

— Но нали има много други начини да се живее? — попитах. — На теб ти харесва моя начин на живот, нали?

— Това няма връзка с въпроса ми — казах. — Можеше изобщо да не вляза в университет, не мога да спя с всяко момиче, което искам и винаги когато поискам, не съм добър оратор, хората не ми се възхищават, нямам приятелка и не ме чака бляскаво бъдеще, когато получа диплома за бакалавър от един второстепенен частен университет. Какво значение има дали харесвам начина ти на живот?

— Искаш да кажеш, че завиждаш на моя начин на живот?

— Не, не завиждам — отвърнах. — Твърде много съм навикнал да бъда себе си. И всъщност не давам и пет пари нито за Токийския университет, нито за Външно министерство. Единственото нещо, за което ти завиждам, е, че имаш страхотна приятелка, Хацуми.

Нагасава млъкна и започна да се храни. Щом се навечеряхме, той каза:

— Знаеш ли какво, Ватанабе, имам чувството, че сигурно десет или двайсет години след като напуснем това място, пак ще се срещнем някъде. И ми се струва, че отношенията ни ще са същите.

— Звучи като у Дикенс — рекох с усмивка.

— Мисля, че да — каза той и също се усмихна. — Но интуицията обикновено не ме подвежда.

Излязохме от столовата и отидохме в един бар. Останахме там на чашка докъм девет.

— Кажи ми, Нагасава — попитах — какво е „стандартното поведение“ в твоя живот?

— Ще се разсмееш, ако ти кажа — отвърна той.

— Няма.

— Добре — рече той. — Да бъдеш джентълмен.

Не се засмях, но едва не паднах от стола.

— „Да бъдеш джентълмен“? Джентълмен?

— Чу ме правилно.

— Какво означава да бъдеш джентълмен? Какво определение ще дадеш на тази дума?

— Джентълменът е човек, който прави не каквото иска, а каквото трябва .

— Ти си най-големият особняк, когото съм срещал — казах аз.

— А ти си най-откровеният човек, когото познавам — рече той и плати за двама ни.

Отидох на лекцията по история на драмата следващата седмица, но Мидори Кобаяши все още я нямаше. Подир един бърз оглед на аудиторията, убедил ме, че наистина я няма, заех обичайното си място на предната редица и докато чаках да влезе преподавателят, написах писмо до Наоко. Писах й за летните си екскурзии — за шосетата, по които бях вървял, за градовете, през които бях преминал, за хората, които бях срещнал. „И всяка нощ мислех за теб. Сега, когато не мога да те видя, разбирам колко си ми нужна. Занятията са невероятно скучни, обаче, както го изисква самодисциплината, посещавам всички лекции и упражнения и изпълнявам всички възложени задачи. Всичко изглежда безсмислено, откакто ти замина. Бих искал да си поговорим надълго и нашироко. Ако е възможно, бих искал да посетя санаториума и да те видя за няколко часа. И ако е възможно, бих искал да излезем и да повървим рамо до рамо, както преди. Моля те, опитай се да отговориш на това писмо, дори само с кратка бележка.“

Изписах четири листа, сгънах ги, пъхнах ги в един плик и ги адресирах за Наоко чрез нейните родители.

Междувременно професорът бе пристигнал и докато вадеше списъка, бършеше потта по челото си. Беше нисък на ръст, с тъжна физиономия и метален бастун. Макар и не точно забавни, лекциите му бяха винаги добре подготвени и си струваше да се посещават. След като отбеляза, че времето както винаги е горещо, професорът заговори за употребата на deus ex machina 4 4 Бог от машина — похват в античния театър. — Б.пр. при Еврипид и обясни по какво се различава идеята за „бог“ при Еврипид в сравнение с Есхил и Софокъл. Бе говорил петнайсетина минути, когато вратата се отвори и влезе Мидори. Беше с тъмносиня спортна риза, кремави памучни панталони и обичайните си слънчеви очила. След като отправи към професора бегла усмивка от типа „съжалявам за закъснението“, тя седна до мен. Сетне извади тетрадка — моята тетрадка — от дамската си чанта и ми я подаде. Вътре открих бележка: „Извинявай за сряда. Нали не се сърдиш?“

Лекцията бе преполовена и професорът чертаеше на черната дъска скица на сцена в древногръцкия театър, когато вратата пак се отвори и влязоха двама студенти с шлемове. Приличаха на нещо като комедиен екип, единият — висок, слаб и блед, другият — нисък, закръглен, мургав и със съвсем неуместна дълга брада. Високият носеше цяла купчина позиви с политическа агитация. Ниският се приближи до професора и каза с известна учтивост, че биха искали да използват втората половина от неговия учебен час за политически дебат и се надявали, че той ще им съдейства. И добави: „Светът бъка от проблеми, далеч по-неотложни и важни от древногръцката трагедия“. Това бе повече изявление, отколкото молба. Професорът отвърна: „Доста се съмнявам, че светът има проблеми, много по-неотложни и важни от древногръцката трагедия, но вие няма да ме слушате, каквото и да ви кажа, така че правете каквото знаете“. После се хвана за ръба на масата, стъпи на пода, взе си бастуна и излезе, накуцвайки, от аудиторията.