Харуки Мураками - Норвежка гора

— Все пак изглежда добре — подхвърлих, като все още дъвчех омлета си. — Дай да те видя в профил.

Тя извърна глава и остана няколко секунди в тази поза.

— Ами да, супер си. Наистина ти стои добре. Грижливо оформен фасон. Така се откриват и хубавичките ти уши.

— Е, все пак не съм ненормална ! И аз реших, че изглеждам добре с къса коса. Но никое момче не ме харесва така. Всички ми казват, че приличам на първолаче или на концлагеристка. Какво толкова намират момчетата в момичетата с дълги коси? Всички до един са фашисти! Защо момчетата мислят момичетата с дълги коси за най-елегантни, най-прелестни, най-женствени? Струва ми се, че има най-малко двеста и петдесет елегантни момичета с дълги коси. Наистина.

— Според мен сега изглеждаш по-добре отпреди — казах аз. И наистина мислех така. Доколкото можех да си спомня, с дълга коса тя беше просто още една симпатична студентка. От момичето, което сега седеше пред мен обаче, струеше истинска свежа жизнена сила. Бе като животинче, пръкнало се с настъпването на пролетта. Очите й се движеха като отделен организъм — от радост, смях, гняв, удивление и отчаяние. През живота си не бях виждал толкова живо и изразително лице и ми беше приятно да го гледам как живее и се движи.

— Наистина ли мислиш така? — попита тя.

Кимнах, все още дъвчейки салатата си.

Тя сложи тъмните си слънчеви очила и ме погледна през тях.

— Нали не лъжеш?

— Смятам себе си за честен човек? — отвърнах.

— Ами.

— И така, кажи ми защо носиш такива тъмни слънчеви очила?

— Почувствах се беззащитна, когато косата ми изведнъж стана толкова къса. Сякаш някой ме хвърли съвсем гола сред тълпата.

— Звучи смислено — казах аз, дояждайки омлета си. Тя ме наблюдаваше с огромен интерес.

— Не трябва ли да се върнеш при тях? — попитах, кимвайки към нейните трима приятели.

— Не. Ще отида, когато сервират яденето. Прекъснах ли те?

— Не остана нищо за прекъсване — отвърнах аз и си поръчах кафе, защото тя не показа никакви признаци, че става от масата. Сервитьорката отнесе чиниите ми и донесе сметана и захар.

— Сега ти ми кажи — рече тя. — Защо днес не се обади, когато четяха списъка с имената? Ти си Ватанабе, нали? Тору Ватанабе?

— Да, аз съм.

— Тогава защо не се обади?

— Просто днес не ми се искаше да го правя.

Тя пак сне очилата си, постави ги на масата и ме погледна.

— Защо си добил толкова силен загар?

— Последните няколко седмици пътешествах нагоре-надолу. С раница и спален чувал.

— Къде пътешества?

— Канадзава. Полуостров Ното. До Ниигата.

— Сам ли?

— Сам — отвърнах. — Намерих няколко приятели тук-там.

— Няколко интимни приятели? Непознати жени в далечни краища.

— Интимни ли? Сега вече знам , че си ме разбрала погрешно. Как човек със спален чувал на гърба и брадясала физиономия може да завърти любовна история?

— Винаги ли пътешестваш сам?

— Аха.

— Обичаш самотата? — попита тя, подпирайки бузата си с ръка. — Да пътешестваш сам, да се храниш сам, да седиш сам-самичък в аудиториите…

— Никой не обича да бъде съвсем сам. Но не полагам особени старания да се сприятелявам. Това е всичко. Просто ми е много неприятно, когато ме разочароват.

Захапала за едната дръжка слънчевите си очила, тя смотолеви: „Никой не обича да бъде сам. Просто ми е много неприятно, когато ме разочароват“. Не можеш да използваш тези изрази, когато пишеш автобиографията си.

— Благодаря — казах аз.

— Обичаш ли зеления цвят?

— Зашо питаш?

— Носиш зелено поло.

— Нищо специално. Нося всякакви дрехи.

— „Нищо специално. Нося всякакви дрехи.“ Харесва ми как говориш. Внимателно и гладко, сякаш мажеш с хоросан. Някой казвал ли ти го е?

— Не — отвърнах.

— Казвам се Мидори — рече тя. — „Зелена, млада“. Обаче зеленото ми стои ужасно. Странно, а? Сякаш съм прокълната, не мислиш ли? Сестра ми се казва Момоко: „Хубавица, свежа като праскова“.

— Добре ли изглежда в розово?

— Изглежда страхотно ! Родена е да носи розово. Не е никак справедливо.

Сервираха на масата на Мидори и едно момче със спортно яке я повика: „Хей, Мидори, ела да ядем!“ Тя му махна с ръка, сякаш искаше да каже: „Разбрах.“

— Я ми кажи — рече, — водиш ли си записки на лекциите? По история на драмата?

— Разбира се.

— Никак не обичам да искам нещо от някого, но може ли да взема назаем записките ти? Отсъствах два пъти, а не познавам никого от курса.

— Няма проблеми — отвърнах и издърпах тетрадката от чантата си. След като я прегледах, за да се уверя, че не съм написал нещо, което не бих исках да се чете, я подадох на Мидори.