Харуки Мураками - Норвежка гора

— Мерси — каза тя. — Ще дойдеш ли на лекции вдругиден?

— Да.

— Ще бъда тук по обед. Ще ти върна тетрадката и ще те черпя един обяд. Искам да кажа… Нали няма опасност да получиш стомашно разстройство или нещо подобно, ако не се храниш сам?

— Няма — продумах. — Но не е нужно да ме черпиш обяд само защото ти давам записките си.

— Не се притеснявай — рече тя. — Харесва ми да черпя хората с един обяд. Но във всеки случай няма ли да си запишеш някъде? Да не забравиш?

— Няма. Вдругиден. Дванайсет часа. Мидори. Зелена.

От другата маса някой извика: „Побързай, Мидори, яденето ти изстива!“

Тя не обърна внимание и ме попита:

— Винаги ли говориш така?

— Мисля, че да — рекох аз. — Досега не ми е правило впечатление. И никой не ми е казвал, че има нещо необичайно в начина ми на говорене.

Тя като че ли се позамисли за няколко секунди. Сетне стана с усмивка и се върна на своята маса. Няколко секунди по-късно, когато минах покрай нея, тя ми махна с ръка, ала другите трима едва ме погледнаха.

В сряда по обед Мидори я нямаше никаква в ресторанта. Помислих си, че бих могъл да я почакам и да изпия междувременно една бира, но още щом ми я сервираха, заведението взе да се пълни, така че си поръчах обяд и се нахраних сам. Приключих в 12:35, но Мидори все още я нямаше. Платих си сметката, излязох, пресякох улицата и отидох до малък параклис, където продължих да чакам на каменните стъпала да премине бученето в главата ми от бирата и да дойде Мидори. В един часа се отказах и отидох да чета в библиотеката. В два влязох на урок по немски.

Когато урокът свърши, отидох до отдел „Студенти“ и потърсих името на Мидори в списъка на курса по история на драмата. Единствената Мидори в курса беше Мидори Кобаяши. После прелистих картите в студентския архив и открих адреса и телефона на Мидори Кобаяши, постъпила в университета през 1969-а. Живееше със семейството си в северозападното предградие Тошима. Влязох в една телефонна кабина и набрах номера. „Книжарница Кобаяши“, обади се мъжки глас.

Книжарница Кобаяши ли?

— Извинете за безпокойството — казах аз, — но се питах дали Мидори е там?

— Не, няма я — отвърна той.

— Смятате ли, че може да е в университета?

— Хмм, не, сигурно е в болницата. Кой се обажда, моля?

Вместо да отговоря, благодарих и затворих. Болницата? Да не би да е пострадала или да се е разболяла? Но от гласа на човека не добих впечатление, че става дума за спешен случай. „Сигурно е в болницата“, бе изрекъл той с такава лекота, както ако бе казал: „Отиде до магазина за риба.“ Помислих си за няколко други вероятности, докато не ми омръзна да мисля, а после се върнах в пансиона, изтегнах се на леглото си и дочетох книгата „Господарят Джим“ на Джоузеф Конрад, която бях взел от Нагасава. Щом я прочетох, отидох в стаята на Нагасава, за да му я върна.

Нагасава се беше запътил към столовата, така че отидох да вечерям с него.

— Как вървят изпитите? — попитах. Вторият кръг на последния изпит за Външното министерство се държеше през август.

— Както винаги — отвърна той, сякаш беше дребна работа. — Нищо особено. Групови дискусии, интервюта… като да любиш младо гадже.

— С други думи, лесно става, така ли — подхвърлих. — Кога ще ти съобщят резултата?

— През първата седмица на октомври. Ако мина, ще те черпя една хубава вечеря.

— Кажи ми, що за хора успяват да стигнат до втори кръг? Все светила като теб ли?

— Не ставай смешен. Те са тайфа идиоти. Идиоти или кретени. Бих казал, че деветдесет и пет процента от младежите, които искат да станат бюрократи, не струват пукната пара. Не се майтапя. Те просто могат да четат.

— Тогава защо се опитваш да постъпиш във Външно министерство?

— Има много причини — отвърна Нагасава. — Колкото до мен, харесва ми идеята да работя в чужбина. Но най-вече искам да изпитам способностите си. Тъй като ми се ще да проверя колко струвам, бих искал да сторя това на най-голямото съществуващо поприще — нацията. Искам да видя колко високо мога да се издигна, колко власт мога да упражнявам в тази ненормално раздута бюрократична система. Разбираш ли какво имам предвид?

— Звучи като игра.

— То е игра. Сами по себе си властта и парите изобщо не ме интересуват. Наистина е така. Може да съм себично копеле, но съм невероятно равнодушен към подобни простотии. Бих могъл да бъда дзен-будистски свещеник. Единственото нещо, което притежавам обаче, е любопитството ми. Искам да разбера какво мога да направя там, в големия, жесток свят.