Харуки Мураками - Норвежка гора

Завъртях капачката на буркана, отворих го, извадих светулката и я поставих върху широкия около пет сантиметра ръб на резервоара. Тя сякаш не схвана, че се намира в нова обстановка. Повървя куцешком около главата на един железен болт и заклещи крачета в извити корички от засъхнала боя. Тръгна надясно, докато откри, че пътят й е преграден, сетне се завъртя назад и наляво. Накрая, с известно усилие, се покачи върху главата на болта и остана известно време свита, неподвижна, като мъртва.

Все още облегнат на парапета, изучавах светулката. Дълго нито аз помръдвах, нито тя. Вятърът продължаваше да профучава край нас, а безчетните листа на бряста шумоляха в мрака.

Чаках вечно.

След много време светулката се понесе във въздуха. Сякаш внезапно осенена от някаква мисъл, тя разтвори крилца и подир миг прелетя покрай парапета, за да поеме в бледнеещия мрак. Направи бърза дъга при резервоара, сякаш се опитваше да върне обратно някакъв изгубен промеждутък от време. И после, след като се повъртя няколко секунди във въздуха, като че да види как извивките й от светлина се смесват с въздуха, най-накрая литна на изток.

Дълго след като светулката бе изчезнала, дирята от нейното блещукане остана в мен, бледата й, чезнеща светлинка кръжеше безспир в гъстия мрак зад клепачите ми, подобно на изгубена душа.

Неведнъж се опитвах да протегна ръка в мрака. Пръстите ми не докосваха нищо. Слабото блещукане остана отвъд техния досег.

През лятната ваканция университетът повика полицейското отделение за борба с размирици, което разтури барикадите и арестува студентите вътре. Не беше нищо особено. Правеха го всички училища по онова време. Университетите не бяха така лесни за „събаряне“. Огромни суми се инвестираха в тях и те нямаше да бъдат закрити само защото неколцина студенти са подивели. Всъщност онези студенти, които бяха отцепили района на университета, не бяха и искали той да се събори. Единственото, което те фактически искаха, бе да се промени балансът на властта в университетската структура — въпрос, от който не се вълнувах особено много. И така, когато потушиха стачката, не почувствах нищо.

Отидох до университета през септември, очаквайки да го намеря в развалини. Беше непокътнат. Книгите в библиотеката не бяха откарани нанякъде, кабинетите на преподавателите не бяха опустошени, студентските аудитории не бяха превърнати в пепелища. Бях като поразен от гръм. Какво, по дяволите, правеха онези пичове зад барикадите?

Стачката бе прекратена и занятията почнаха отново под полицейска окупация, а първите, които заеха местата си в аудиториите, бяха онези задници — стачните лидери. Седяха си там, сякаш нищо не се беше случило, водеха си записки и отговаряха „тук“ при проверката по списък. Намерих това за забележително. Все пак стачните решения бяха още в сила. Нямаше декларация, която ги отменя. Просто университетът бе повикал полицейското отделение за борба с размириците и бе разтурил барикадите, но самата стачка се очакваше да продължи. Задниците се бяха хилили истерично, докато действаха стачните решения, изобличавайки студентите, които бяха против нея (или само изразяваха съмнения), а понякога дори ги съдеха в собствени импровизирани съдилища. Счетох за необходимо да посетя тези бивши лидери и да ги попитам защо ходят на лекции, вместо да продължат стачката, но те не можаха да ми дадат ясен отговор. Какво можеха да ми кажат? Че са се бояли да не изгубят стипендиите си, като не посещават редовно занятията? И като си помисля само, че тъкмо тези идиоти крещяха да се разруши университетът! Каква ирония. Щом вятърът промени малко посоката си, и техните викове се превръщат в шепот.

Хей, Кидзуки, мислех си, нищо не си пропуснал. Този свят е калпав. Задниците си изкарват студентски стипендии и съдействат за създаването на гнусно общество по свой образ и подобие.

Известно време посещавах занятията, но не се обаждах, когато четяха списъка с имената ни. Разбирах, че е безсмислен жест, но се чувствах толкова гузен, че нямах друг избор. Всичко, което успях да направя, беше да се изолирам повече от всякога от колегите си. Като мълчах, когато извикваха името ми, карах всички да се чувстват за няколко секунди неловко. Никой от останалите студенти не говореше с мен и аз не говорех с никого.

До втората седмица на септември стигнах до заключението, че университетското обучение е безсмислено. Реших да го възприемам като период за усвояване на техниките за справяне със скуката. Нямах нищо, което особено да искам да постигна в обществото и което да изискваше от мен да зарежа незабавно училище, така че посещавах всеки ден занятията, водех си записки и прекарвах свободното си време в библиотеката, четейки или разглеждайки книгите.