Харуки Мураками - Норвежка гора

На сутринта дъждът бе спрял. Наоко спеше с гръб към мен. Или може би въобще не беше спала. Будна или спяща, всички думи бяха напуснали устните й, а тялото й сега изглеждаше сковано, почти вкочанено. Няколко пъти се опитах да я заговоря, но тя не отговаряше и не помръдваше. Останах дълго, загледан в голото й рамо, ала накрая изгубих всяка надежда да предизвикам отговор и реших да стана от леглото.

По пода все още се търкаляха обложки на грамофонни плочи, чаши и винени бутилки, и пепелникът, който използвах. Наполовина сплесканата торта продължаваше да е на масата. Сякаш бе дошло време някой да дръпне внезапната спирачка. Събрах нещата от пода и изпих две чаши вода от чешмата. Върху писалището на Наоко лежеше един речник и една таблица със спрежението на френските глаголи. На стената над писалището висеше календар без илюстрации и снимки, само с датите от месеца. Нямаше и паметни бележки или знаци, изписани до някоя от цифрите.

Събрах дрехите си от пода и се облякох. Ризата ми отпред бе още влажна и хладна. Миришеше на Наоко. На един бележник, лежащ върху писалището, написах: „Бих искал да си поговорим добре, щом се успокоиш. Моля те обади се скоро. Честит рожден ден“. Хвърлих последен поглед към рамото на Наоко, излязох от стаята и тихо затворих вратата.

Измина седмица, но нямаше обаждане. В сградата, където беше квартирата на Наоко, нямаше система за извикване на хора на телефона, затова в неделя сутринта се качих на влака до Кокубунджи. Нея я нямаше, а името й бе свалено от вратата. Прозорците и капаците бяха плътно затворени. Домоуправителят ми каза, че Наоко се е изнесла преди три дни. Къде се е преместила, той не знаеше.

Върнах се в пансиона и написах дълго писмо, адресирано до дома на Наоко в Кобе. Където и да беше тя, накрая щяха да й го препратят.

Изложих й открито чувствата си. Написах й, че има много неща, които все още не разбирам, и макар че усилено се опитвам да ги проумея, щеше да отнеме време. Не можех да кажа сега къде щях да бъда, щом това време изтечеше, затова не бе възможно да давам обещания, да отправям искания или да редя мили думи. Преди всичко ние знаехме твърде малко един за друг. Ако обаче тя ми дадеше нужното време, щях да се постарая двамата да се опознаем по-добре. Във всеки случай исках да я видя още веднъж и добре да си поговорим. Със загубата на Кидзуки изгубих човека, с когото можех открито да говоря за чувствата си, и си мислех, че същото е важало и за Наоко. Двамата навярно се нуждаехме един от друг повече, отколкото всеки от нас си даваше сметка, което вероятно бе причина връзката ни да направи такова голямо отклонение и да стане, в известен смисъл, изкривена. „Навярно не трябваше да правя онова, което сторих, и все пак мисля, че то беше всичко, което можех да сторя. Топлотата и сърдечността, които почувствах към теб в онзи момент, бяха нещо, което никога преди не съм преживявал. Изпитвам необходимост да отговориш на това писмо. Какъвто и да е отговорът, нужно ми е да го получа.“

Отговор не пристигна.

В мен се отвори празнина и нищо не дойде да я запълни. Имаше една необичайна лекота в тялото ми, а думите отекваха кухо. Посещавах занятията по-редовно от всякога. Лекциите бяха скучни и въобще не разговарях с колегите си, но нямах какво друго да правя. Седях сам на най-първия ред в аудиторията, не приказвах с никого и се хранех сам. Оставих цигарите.

Студентската стачка започна в края на май. „Да съборим университета“, крещяха всички. Хайде, действайте, мислех си аз. Съборете го. Натрошете го на парчета. Направете го на пух и прах. Пет пари не давам. Ще е като глътка чист въздух за мен. Готов съм на всичко. Ще помогна, ако е нужно. Просто давайте, направете това.

Тъй като районът на университета беше блокиран, а учебните занятия прекратени, започнах работа в една фирма за превоз на товари. Обикаляне с камиони, товарене и разтоварване, такива работи. Беше по-трудно, отколкото си мислех. Отначало сутрин едва се измъквах от леглото от болка. Заплащането обаче бе добро и ако успеех да накарам тялото си да се движи, можех да забравя за празнотата в него. Работех на камиона пет дни в седмицата, а три нощи седмично в магазина за плочи. Свободните си нощи прекарвах с уиски и книги. Есесовеца не близваше уиски и не можеше да понася миризмата му, така че когато, изтегнат на леглото си, пиех там долу, точно под него, той се оплакваше, че от изпаренията не може да учи, и настояваше да изнеса навън бутилката си.

— Ти се изнеси навън — му изръмжавах.