Харуки Мураками - Норвежка гора

В края на краищата се досетих какво не беше наред: докато говореше, Наоко много внимаваше да не засегне определени теми. Едната беше Кидзуки, разбира се, но имаше и други. Но при все че имаше определени въпроси, които бе решила да избягва, тя продължаваше безкрайно и невероятно подробно да говори за най-обикновени и незначителни неща. Никога преди не я бях чувал да приказва толкова напрегнато и затова не направих нищо, за да я прекъсна.

Щом часовникът удари единайсет, аз взех да ставам неспокоен. Тя бе говорила без прекъсване повече от четири часа. Трябваше да се погрижа да не изпусна последния влак и да спазя часа за прибиране, който изтичаше в полунощ. При първа възможност се намесих.

— Време е компанията да се разотива — казах, поглеждайки часовника си. — Последният влак ще мине скоро.

Обаче думите ми сякаш не стигнаха до слуха й. Или ако ги чу, тя не бе в състояние да схване значението им. За миг държа устата си затворена, после продължи разказа си. Предадох се и заемайки по-удобна позиция, изпих каквото бе останало от втората бутилка вино. Реших, че ще е по-добре да я оставя да се наприказва. Часът за прибиране и последният влак щяха да се погрижат сами за себе си.

Само че тя не продължи да говори още дълго. Докато се усетя, бе прекъснала монолога си. Резкият край на последната изречена дума сякаш увисна във въздуха. Тя всъщност не бе свършила разказа си. Думите й просто се бяха изпарили. Опита се да продължи, но се бе озовала пред нищото. Нещо бе унищожено и аз навярно бях този, който го бе разрушил. Думите ми може би бяха стигнали до слуха й, бяха отнели време да ги осмисли и бяха изчерпали енергията, поддържала говоренето й толкова дълго. С леко разтворени устни тя обърна към мен своя не съвсем фокусиран поглед. Изглеждаше като машина, която бръмчи, докато някой не дръпне шалтера. Очите й ми се сториха помръкнали, сякаш се покриха с тънка, полупрозрачна ципа.

— Съжалявам, че те прекъснах — казах, — но става късно и…

Едра сълза се отрони от едното й око, потече по бузата й, капна и се пръсна върху обложката на една грамофонна плоча. Щом тази първа сълза се освободи, останалите последваха в непрекъсната струя. Седнала на пода, Наоко се наведе напред и притискайки длани о чергата, силно се разрида. Приличаше на човек, повръщаш на четири крака. Никога през живота си не бях виждал някой да плаче толкова мъчително. Протегнах ръка и я поставих върху треперещото й рамо. Сетне, почти инстинктивно, я взех в обятията си. Притиснала към мен тялото си, което се тресеше, тя продължи да плаче без глас. Ризата ми се навлажни — после подгизна — от нейните сълзи и горещия й дъх. Не след дълго пръстите й почнаха да се движат по гърба ми, сякаш търсеха нещо, нещо важно, което винаги е било там. Придържайки я с лявата си ръка, използвах дясната, за да погаля меката й права коса. И зачаках. Застинал чаках Наоко да престане да плаче. Продължих да чакам. Ала плачът й не спираше.

Същата нощ преспах с Наоко. Правилно ли постъпих? Не мога да кажа. Дори сега, почти двайсет години по-късно, не съм сигурен. Струва ми се, че никога няма да разбера. Но тогава това бе всичко, което можах да сторя. Тя беше превъзбудена от напрежение и смущение и даде да се разбере, че иска да получи облекчение. Намалих осветлението и започнах с най-внимателното докосване, на което бях способен, да свалям дрехите й една по една. После съблякох своите. В тази дъждовна априлска нощ бе достатъчно топло, за да се прегърнем крепко голи, без да усещаме студ. Безмълвно изучавахме телата си в мрака. Аз я целунах и обгърнах с ръце меките й гърди. Тя улови еректиралия ми член. В слабините беше топла и влажна и ме желаеше.

И все пак, когато проникнах в нея, Наоко се изопна от болка. За пръв път ли й беше? Попитах я и тя кимна. Сега аз на свой ред се смутих. Бях смятал, че Наоко спи с Кидзуки. Проникнах, колкото можах, и останах дълго така, прегърнал неподвижно Наоко. И когато тя се поуспокои, си позволих да се раздвижа в нея бавно и нежно към кулминационния момент. С наближаването на края, тя ме притисна силно в обятията си и най-сетне наруши мълчанието. Викът й бе най-тъжният звук при оргазъм, който съм чувал.

Щом всичко свърши, я попитах защо никога не е спала с Кидзуки. Беше грешка. Едва-що бях задал въпроса си, и тя се дръпна от мен и пак заплака без глас. Издърпах одеялата й от дрешника, постлах ги върху постелките на пода и я пъхнах под завивките. Пушейки, гледах безспирния априлски дъжд вън.