Харуки Мураками - Норвежка гора

— Но нали знаеш, че пиенето в пансиона е за-за-забранено.

— Въобще не ми пука. Стига си дрънкал.

Той преставаше да мрънка, обаче аз изпадах в безпокойство. Качвах се на покрива и се наливах сам.

През юни написах на Наоко още едно дълго писмо, адресирайки го отново до дома й в Кобе. Съдържанието му беше почти същото като на първото, но накрая добавих следното: „Очакването на твоя отговор е едно от най-мъчителните преживявания, които съм имал. Поне ми кажи дали не съм те засегнал“. Щом го пуснах в пощенската кутия, се почувствах така, сякаш кухината в мен пак зейна.

Освен това през юни излязох с Нагасава още два пъти да спя с момичета. И двата пъти беше лесно. Първото момиче оказа сериозна съпротива, когато се опитах да я съблека и да я поваля на леглото в хотела, но когато почнах да си чета сам в леглото, тъй като другото просто не си струваше труда, тя дойде и взе да се притиска към мен. А след като го бях направил с втората, тя захвана да ми задава най-различни въпроси от интимен характер — с колко момичета съм спал? Откъде съм? В кое учебно заведение уча? Каква музика харесвам? Чел ли съм някой роман на Осаму Дазаи? Къде бих искал да отида, ако можех да пътувам в чужбина? Не смятам ли, че зърната на гърдите й са доста едри? Стъкмих някои отговори и заспах, но на другата сутрин тя каза, че иска да закусим заедно и продължи с поредица от въпроси за безсолните яйца, препечените филии и кафето. Какво работи баща ми? Имал ли съм високи оценки в гимназията? Кой месец съм роден? Дали някога съм ял жаби? Причиняваше ми главоболие, затова още щом се наядохме, казах, че трябва да отида на работа.

— Ще те видя ли пак някога? — попита тя с тъжен поглед.

— О, сигурен съм, че скоро пак ще се срещнем някъде — отвърнах аз и си излязох. Какво, по дяволите, правя? — взех да се питам веднага щом останах сам и да се чувствам отвратен от себе си. И все пак това бе всичко, което можех да сторя. Тялото ми копнееше за жени. Всеки път, когато спях с онези момичета, аз мислех за Наоко, за бялото очертание на голото й тяло в мрака, за стоновете й, за звуците на дъжда. Колкото повече си мислех за тези неща, толкова по-силно копнееше тялото ми. Качвах се горе на покрива с бутилката уиски и се питах за къде смятам, че съм се запътил.

Накрая, в началото на юли, пристигна писмо от Наоко. Едно кратко писмо.

„Моля те да ми простиш, че не ти отговорих веднага. Но се опитай да разбереш. Отне ми много време, докато бъда в състояние да пиша. Започвах това писмо най-малко десет пъти. Писането ми причинява болка.

Нека да започна с последното ми решение. Решила бях да прекъсна обучението си за една година. Официално съм във ваканция, но предполагам, че никога няма да съм в състояние да се върна там. Това, без съмнение, ще ти дойде като гръм от ясно небе, но всъщност от отдавна мисля да постъпя така. Опитах се няколко пъти да ти го кажа, но не успях да се накарам да започна. Боях се дори от изричането на тези думи.

Опитай се да не се вълнуваш особено много от тези неща. Каквото и да се беше случило — или да не се беше случило, — крайният резултат щеше да е същият. Това може би не е най-добрият начин да се изразя и съжалявам, ако ти причинявам болка. Опитвам се да ти кажа, че не искам да се кориш за случилото се с мен. То е нещо, за което трябва да поема отговорност единствено аз. Отлагах го повече от година и така в крайна сметка само влоших положението. Навярно няма начин да отлагам повече.

След като се изнесох от квартирата си, се върнах в дома на родителите си в Кобе и известно време се консултирах с лекар. Той ми каза, че има едно лечебно заведение на възвишенията извън Киото, което би било идеално за мен. Възнамерявам да прекарам известно време там. Не е точно болница, а по-скоро нещо като санаториум с доста по-свободен начин на лечение. Ще оставя подробностите за друго писмо. Това, което искам сега, е да успокоя нервите си на някое тихо, изолирано от света място.

Чувствам се благодарна по свой си начин за годината на приятелство, която ми посвети. Моля те, дори да не повярваш на нищо друго, повярвай поне на това. Не си ти този, който ме обиди. Аз съм тази, която стори това. Наистина така го чувствам.

Засега обаче не съм готова да се видя с теб. Не че не искам: просто не съм готова. В момента, когато се почувствам готова, ще ти пиша. Може би тогава ще започнем да се опознаваме по-добре взаимно. Както ти казваш: това навярно трябва и да направим — да започнем да се опознаваме по-добре взаимно.