Харуки Мураками - Норвежка гора

— Странно — каза Есесовеца. — Никога през живота си не съм вдигал температура. — Това прозвуча почти като обвинение към мен.

Ядосах се.

— Но ти имаше висока температура — настоях аз, показвайки му двата неизползвани билета.

— Добре, че са били безплатни — рече той. Прииска ми се да грабна радиото му и да го хвърля през прозореца, но вместо това се върнах в леглото с главоболие.

През февруари няколко пъти валя сняг.

Към края на месеца влязох в глупав спор с един от горните курсове, живеещ на моя етаж, и го фраснах по мутрата. Той удари глава в бетонната стена, но не беше лошо ранен и Нагасава уреди нещата. Въпреки това бях повикан в кабинета на директора на пансиона и получих предупреждение за изгонване, след което пребиваването ми там взе да става все по-неприятно.

Учебната година приключи през март, но аз завърших зле. Оценките ми, общо взето, бяха посредствени — най-вече тройки и двойки, и няколко четворки. Наоко бе постигнала високия успех, който й бе нужен, за да започне летния семестър като пълноправна второкурсничка. Бяхме преминали през един пълен кръг от сезони.

В средата на април Наоко навърши двайсет години. Беше със седем месеца по-голяма от мен, моят рожден ден щеше да е през ноември. Имаше нещо странно в това, че Наоко стана на двайсет. Смятах, че единственото нещо, което имаше смисъл за нея и за мен, беше да продължим да вървим назад-напред между осемнайсетата и деветнайсетата си година. След осемнайсет да дойде деветнайсет, а след деветнайсет — осемнайсет. Разбира се. Обаче тя навърши двайсет, а през есента с мен щеше да се случи същото. Само мъртвият остава завинаги на седемнайсет.

На нейния рожден ден валя дъжд. След часовете купих една торта от близкия магазин и взех трамвая до квартирата й. Трябва да го отпразнуваме, бях казал. Навярно щях да искам същото, ако бях на нейно място. Сигурно е тежко да отпразнуваш сам рождения си ден, особено когато навършваш двайсет. Трамваят беше претъпкан и ужасно се клатушкаше, та когато пристигнах в стаята на Наоко, тортата приличаше повече на Римския колизеум, отколкото на торта. Въпреки това, щом успях да закрепя двайсетте свещички, които също бях купил, да ги запаля, да дръпна пердетата и да изключа осветлението, ние имахме всичко необходимо за отпразнуването на рождения ден. Наоко отвори бутилка вино. Пихме, хапнахме торта и се гостихме със скромна вечеря.

— Не знам, глупаво е да си на двайсет — рече тя. — Просто не съм готова. Чувствам се странно. Сякаш някой ме побутва отзад.

— Аз имам седем месеца да се подготвя — казах през смях.

— Ти си щастливец! Още си на деветнайсет! — подхвърли Наоко с мъничко завист.

Докато ядяхме, аз й разказах за новия пуловер на Есесовеца. Дотогава той бе имал само един тъмносин пуловер от гимназията, така че да притежава два, беше голяма крачка за него. Самият пуловер беше хубав, в червено и черно с вплетено изображение на елен, ала то караше всички да се смеят, щом го видеха. Есесовеца не можеше да разбере какво става.

— Ка-какво е толкова смешно, Ватанабе? — попита той, седейки до мен в столовата. — Да нямам нещо на челото си?

— Нищо нямаш — отвърнах аз, като се мъчех да остана сериозен. — Няма нищо смешно. Пуловерът е хубав.

— Благодаря — рече той и се усмихна щастливо.

Наоко хареса тази история.

— Трябва да се срещна с него — подхвърли тя. — Само веднъж.

— Няма начин — отвърнах. — Ще прихнеш още щом зърнеш физиономията му.

— Мислиш ли?

— Обзалагам се. Аз го виждам всеки ден и все още не мога понякога да не се засмея.

Почистихме масата и седнахме на пода, слушахме музика и изпихме останалото вино. Докато аз изпия една, тя гаврътна две чаши.

Тази вечер Наоко беше необичайно словоохотлива. Разказа ми за детството си, за ученическите си години, за семейството. Всеки епизод беше дълъг, пресъздаден със старанието, необходимо за направа на миниатюра. Бях смаян от силата на нейната памет, но докато седях и слушах, взе да ми става ясно, че има нещо неправилно в начина, по който разказва историите: нещо странно, дори изкривено. Всеки разказ имаше своя собствена вътрешна логика, но връзката между единия и следващия беше особена. Докато се усетиш, история А бе преминала в история Б, присъствала в А, сетне без забележим преход стана В от нещо, съдържащо се в Б. Отначало намирах какво да кажа в отговор, но след известно време престанах да се опитвам да говоря. Пуснах една грамофонна плоча и когато тя свърши, повдигнах игличката и поставих друга. Подир последната сложих пак първата. Плочите на Наоко бяха общо шест. Цикълът започна с „Бенд «Самотни сърца» на сержант Пепър“ 3 3 Албум на Бийтълс. — Б.пр. и свърши с Валс за Деби на Били Ейвънс. Вън дъждът валеше. Времето течеше бавно. Наоко продължаваше да говори сама.