Харуки Мураками - Норвежка гора

След като спах така с три или четири момичета, попитах Нагасава: „Щом си го направил седемдесет пъти, не започва ли да ти се струва някак безсмислено?“

— Това доказва, че си свестен човек — каза той. — Моите поздравления. Абсолютно никаква полза няма да спиш с непознати жени и да ги сменяш една с друга. Това само те изтощава и те кара да се отвратиш от себе си. Същото става и с мен.

— Тогава защо, по дяволите, продължаваш да го правиш?

— Трудно е да се каже. Хей, ти си чел онази творба на Достоевски за хазарта, нали? За нещо подобно става въпрос. Когато си заобиколен от неограничени възможности, едно от най-трудните неща е да се откажеш от тях. Разбираш ли ме?

— Донякъде.

— Виж сега. Слънцето залязва. Момичетата излизат и пият. Скитат се наоколо, търсят нещо. Аз мога да им го дам. То е най-лесното на света, направо нищо работа. Докато се усетиш, съм ги свалил. Тъкмо това очакват. Ето какво разбирам под възможности. Те са навсякъде около теб. Нима можеш да ги пропуснеш? Имаш несъмнена способност и възможност да се възползваш: можеш ли да си държиш устата затворена и да се разминеш с това?

— Не знам, никога не съм бил в такава ситуация — казах с усмивка. — Не мога да си я представя.

— Дай си сметка за блаженствата.

Неговото женкарство беше причината Нагасава да живее в пансион, въпреки че произхождаше от заможно семейство. Обезпокоен, че ако му се разреши да живее сам в Токио, синът му няма да се занимава с нищо друго, баща му му бе наложил да живее в пансиона и през четирите години на следването си. Не че това бе от особено значение за самия Нагасава. Той нямаше да се остави няколко правила да го смутят. Винаги когато му се приискаше, получаваше разрешение да отсъства цялата нощ и отиваше да гони мадами или прекарваше нощта в квартирата на приятелката си. Разрешението не се дава лесно, ала за него беше като безплатен билет — а и за мен също, стига той да го издействаше.

Нагасава имаше постоянна приятелка, една, с която излизаше в първи курс. Тя се казваше Хацуми и беше на неговите години. Бях я срещал няколко пъти и ми се стори много мило момиче. Нямаше външност, която веднага да хваща окото, всъщност беше толкова обикновена, че когато я видях за първи път, се запитах защо Нагасава не е направил по-добър избор, обаче всеки, който говореше с нея, веднага започваше да я смята за много симпатична. Тиха, интелигентна, забавна, грижовна, винаги облечена с отличен вкус. Много я харесвах и разбирах, че ако бих могъл да имам приятелка като Хацуми, нямаше да спя със сюрия лесни бройки. Тя също ме харесваше и упорито се стараеше да ми уреди среща с една първокурсничка в нейния клуб, така че да можем да излизаме по двойки, но аз си измислях извинения, за да не повторя предишните си грешки. Хацуми посещаваше най-реномирания в страната девически колеж и нямаше да съм в състояние да разговарям с една от онези свръхбогати принцеси.

Хацуми знаеше отлично, че Нагасава спи с която му падне, ала никога не изказа недоволство от него. Беше влюбена в него до уши, но никога нищо не искаше.

— Не заслужавам момиче като Хацуми — каза веднъж Нагасава. Наложи се да се съглася с него.

Онази зима си намерих почасова работа в малък магазин за грамофонни плочи в Шинджуку. Не плащаха много, но работата не беше тежка — трябваше само да пазя обекта три нощи седмично, — а и ми продаваха плочи с отстъпка. За Коледа купих на Наоко една с песни на Хенри Манчини с нейната любима „Мила моя“. Опаковах я сам и добавих яркочервена панделка. Наоко ми подари чифт вълнени ръкавици, които сама беше изплела. На палците бяха малко къси, но пазеха топли ръцете ми.

— О, съжалявам — каза тя, изчервявайки се. — Лоша работа!

— Не се безпокой, чудесно ми стоят — рекох, подавайки й ръцете си в ръкавиците.

— Е, поне няма да се налага да пъхаш от студ ръце в джобовете.

Онази зима през ваканцията Наоко не си отиде у дома. Аз също поостанах в Токио и работих в магазина за плочи чак до края на годината. Нямаше нещо кой знае колко забавно в Кобе, нито пък човек там, когото исках да видя. Тъй като столовата на пансиона затвори за празниците, ходех да се храня в квартирата на Наоко. Вечерта срещу Нова година ядохме оризови питки и супа като всички.

Много неща се случиха в късния януари и през февруари на 1969-а година.

В края на януари Есесовеца легна на легло с висока температура, което значеше, че същия ден се наложи да не се явя на среща с Наоко. Много трудно се бях сдобил с безплатни билети за концерт. Наоко имаше особено голямо желание да отиде, понеже оркестърът изпълняваше едно от нейните любими произведения, четвъртата симфония на Брамс. Но тъй като Есесовеца се мяташе в леглото, сякаш в предсмъртна агония, не можех просто така да си изляза и да го оставя, нито пък да намеря някой, който да е достатъчно побъркан, че да го гледа, докато ме няма. Купих малко лед и използвах многопластови найлонови торбички, които слагах на челото му, бършех потта с хладни кърпи, мерех му температурата на всеки час и дори му сменях ризата. Температурата остана висока през целия ден, ала сутринта на следващия той скочи от леглото и започна да се упражнява, сякаш нищо не се беше случило, а температурата му бе напълно нормална. Трудно можеше да се повярва, че е човешко същество.