Харуки Мураками - Норвежка гора

— Не че не вярвам в съвременната литература — добави, — но не искам да хабя ценно време да чета книга, която не е минала проверката на времето. Животът е твърде кратък.

— Кои автори харесваш? — попитах, като говорех с почтителен тон с този, две години по-възрастен от мен човек.

— Балзак, Данте, Джоузеф Конрад, Дикенс — отвърна той без колебание.

— Не съвсем модерни.

— Тъкмо затова ги чета. Ако четеш само книгите, които всички четат, можеш да мислиш само онова, което всички мислят. Това е светът на селяндурите и простаците. Истинските хора биха се срамували от себе си, ако вършат това. Забелязал ли си, Ватанабе, че ти и аз сме единствените истински хора в пансиона? Другите момчета са лайна.

Това ме изненада.

— Как можеш да говориш така?

— Защото е вярно. Знам аз. Виждам. Сякаш имаме белези на челата си. Освен това и двамата сме чели „Великият Гетсби“.

Пресметнах набързо.

— Но Фицджералд е покойник само от двайсет и осем години — казах.

— Е, и какво? Две години? Фицджералд е модерен класик.

Никой друг в пансиона не знаеше, че Нагасава тайно чете класически романи, нито пък това щеше да е от значение за някого, ако научеше. Нагасава бе известен като умник. Той бе влязъл с лекота в Токийския университет, получаваше високи оценки, щеше да вземе държавния си изпит, да постъпи във Външно министерство и да стане дипломат. Произхождаше от чудесно семейство. Баща му бе собственик на голяма болница в Нагоя, а брат му също се бе дипломирал в Токио, бе продължил образованието си в медицински институт и един ден щеше да наследи болницата. Нагасава винаги имаше достатъчно пари в джоба си и се държеше с достойнство. Хората го уважаваха, уважаваше го дори управителят на пансиона. Когато поискаше от някого да направи нещо, онзи го правеше без възражения. Просто нямаше друг избор.

Нагасава притежаваше определени вродени способности, които привличаха хората и ги караха да го слушат. Той знаеше как да излезе начело, да прецени ситуацията, да даде точни и тактични наставления, на които другите да се подчинят. Над главата му имаше аура, която показваше неговата мощ, подобно на ореол на ангел, и само като я зърнеха, хората се изпълваха със страхопочитание пред това по-висше същество. Това обяснява защо всички бяха шокирани, че Нагасава избра за свой специален приятел мен, човек без отличителни качества. Поради тая причина хора, които не познавах, се отнасяха към мен с определено уважение, ала онова, което те, изглежда, не разбираха, беше, че причината да съм избран аз, беше проста, а именно, че се държах с Нагасава без ласкателството, което той получаваше от другите. Проявявах несъмнен интерес към странните, сложни страни на неговата природа, но никое от онези неща — оценките му, неговата аура, неговата външност — не ме впечатляваше. Това сигурно бе нещо ново за него.

Имаше страни от личността на Нагасава, които взаимно се изключваха. Дори аз се трогвах от неговата доброта навремени, ала той можеше, също тъй лесно, да бъде злобен и жесток. Беше както въплъщение на удивително благородство, така и непоправимо вулгарен. Можеше да се хвърли в атака, един оптимистичен водач, точно когато сърцето му се свиваше в тресавището на самотата. Забелязах тези парадоксални черти от самото начало и никога не можах да разбера защо не бяха също така очевидни и за всички останали. Той живееше в свой собствен необикновен ад.

От друга страна, струва ми се, че винаги успявах да го видя в най-благоприятна светлина. Най-голямата му добродетел бе неговата честност. Той не само че никога не лъжеше, но винаги признаваше своите слабости. Никога не се опитваше да прикрие неща, които можеха да го накарат да се чувства неловко. А по отношение на мен беше неизменно добър и отзивчив. Ако не беше той, животът ми в пансиона щеше да е далеч по-неприятен. Въпреки това никога не разкрих сърцето си пред него и в този смисъл моите отношения с Нагасава бяха в рязък контраст с отношенията ми с Кидзуки. Когато за първи път видях Нагасава пиян да тормози едно момиче, зарекох се никога, при никакви обстоятелства да не му се доверявам.

Имаше няколко „легенди за Нагасава“, които се разпространяваха из пансиона. Според една веднъж той изял три голи охлюва. Според другата имал огромен пенис и бил спал с повече от сто момичета.

Историята с плужеците беше истинска. Той самият ми я разказа.

— Три дебели бременни охлюва — рече той. — Глътнах ги целите.

— И защо бе, да му се не види.