Харуки Мураками - Норвежка гора

— Знаеш ли защо избрах това училище? — попита с усмивка тя. — Защото никой от познатите ми няма да дойде. От всички нас се очакваше да отидем на някое по-изискано място. Разбираш какво имам предвид.

Моята връзка с Наоко обаче претърпя развитие. Полека-лека тя стана по-непринудена с мен, а и аз с нея. Когато дойде краят на лятната ваканция и започна новият семестър, Наоко тръгна до мен, сякаш нямаше нищо по-естествено от това. Вече ме смята за приятел, заключих аз, и вървенето рамо до рамо с такова красиво момиче в никакъв случай не ми беше неприятно. Продължихме да се разхождаме из целия Токио по същия непряк път, да изкачваме хълмове, да прекосяваме реки и железопътни линии, просто да вървим и да вървим безцелно. Движехме се право напред, сякаш нашето ходене бе някакъв религиозен ритуал, предопределен да изцели наранените ни души. Ако валеше, използвахме чадъри, но винаги вървяхме.

После настъпи есента и дворът на пансиона се покри с брястова шума. Ароматът на новия сезон достигна до мен, когато си облякох първия пуловер. Тъй като бях износил чифт обувки, купих си нови, велурени.

Като че съм забравил за какво разговаряхме тогава. За нищо особено, предполагам. Продължихме да избягваме всяко споменаване на миналото и рядко приказвахме за Кидзуки. Можехме да се гледаме един друг над чашките с кафе в пълно мълчание.

Наоко обичаше да й разказвам истории за Есесовеца. Веднъж той имаше среща с някаква своя съученичка (студентка по география, разбира се), ала се върна начумерен рано вечерта. „Кажи ми, Ва-ва-ватанабе, за какво разговаряш с мо-мо-момичетата?“ Не помня какво му отговорих, но той бе сбъркал човека, на когото да зададе въпроса си. През юли някой в пансиона бе свалил неговата снимка на амстердамския канал и бе поставил друга, на моста „Голдън Гейт“. Каза ми, че искал да провери дали Есесовеца може да мастурбира при вида на моста „Голдън Гейт“. „Много я хареса“ — „докладвах“ по-късно аз, а това подтикна някой друг да сложи снимка на айсберг. Всеки път, когато в негово отсъствие фотографията се сменеше, Есесовеца се разстройваше.

— Ко-ко-кой, по дяволите, е направил това? — питаше.

— И аз се чудя — отвръщах. — Но каква е разликата? Това са все хубави снимки. Трябва да си благодарен.

— Да, сигурно, но все пак е странно.

Историите ми за Есесовеца винаги разсмиваха Наоко. Не бяха много нещата, които успяваха да я развеселят, ето защо често разправях за него, въпреки че не изпитвах особена гордост от себе си, задето го използвах по този начин. Просто се бе случило той да е най-малкият син в едно не твърде заможно семейство, който за свое добро бе пораснал малко прекалено сериозен. Съставянето на географски карти беше скромна мечта на скромния му живот. Имаше ли някой право да му се присмива за това?

По онова време обаче „закачките с Есесовеца“ бяха станали необходим източник на разговори в пансиона и не беше възможно да си взема думите обратно. Освен това гледката на усмихнатото лице на Наоко се бе превърнала в специален източник на наслада за мен. Продължих да снабдявам всички с нови истории.

Веднъж — само веднъж — Наоко ме попита дали съм харесвал някое момиче. Разправих й за момичето, което бях изоставил в Кобе. „Беше симпатична — казах, — обичах да спя с нея и понякога тя ми липсва, но не хлътнах по нея. Не знам, случва се да си мисля, че сърцето ми е станало на камък и вече никакво чувство не може да ме завладее. Съмнявам се дали изобщо съм в състояние да обичам някого.“

— Бил ли си влюбен някога? — попита Наоко.

— Никога — отвърнах.

Не ме пита нищо повече.

Когато есента отмина и из града зафучаха студени ветрове, Наоко често вървеше, притиснала се към ръката ми. Можех през дебелия мъхест вълнен плат на палтото й да усетя дишането й. Тя ме хващаше здраво под ръка или пъхваше ръката си в джоба ми, или когато беше много студено, се вкопчваше, треперейки, в ръката ми. Нищо от това нямаше някакво особено значение. Просто продължавах да вървя с мушнати в джобовете ръце. Обувките ни с гумени подметки почти не издаваха шум по тротоара, освен сухото хрущене, щом настъпехме широки, изсъхнали кленови листа по пътя. Винаги когато чуех този звук, ми ставаше жал за Наоко. Ръката ми не беше онази, от която тя се нуждаеше, а ръка на чужд човек. Моята топлина не беше онова, от което тя имаше нужда, а топлината на чужд човек. Чувствах се почти виновен да бъда себе си.

С напредване на зимата прозрачната яснота на очите на Наоко сякаш се увеличи. Бе яснота, която нямаше къде да изчезне. Понякога без видима причина Наоко ме гледаше продължително в очите. Изглежда търсеше нещо и това пораждаше у мен странно, самотно, безпомощно усещане.