Харуки Мураками - Норвежка гора

— Преспа с мен и вече изобщо не те интересувам — каза тя плачешком.

— Не е вярно — отвърнах. — Просто изпитвам необходимост да се махна от този град. — Но тя не можеше да ме разбере. И така ние се разделихме. С мисъл за всички неща, които я правеха много по-приятна от другите момичета, аз се качих на бързия влак до Токио, чувствайки се ужасно заради постъпката си, но нямаше как да я поправя. Опитах се да забравя момичето. Когато започнах новия си живот в пансиона, ми оставаше да направя едно-единствено нещо: да престана да приемам нещата много на сериозно; да установя една удобна дистанция между себе си и всичко останало. Да забравя за билярдните маси със зелени плъстени покривки, червените N-360 и белите цветя върху чиновете в училище; да забравя пушека, издигащ се от високите комини на крематориума, и подобните на буци преспапиета в стаите за разпит в полицията. Отначало това проработи. Усилено се помъчих да забравя, но у мен остана нещо неопределено и възлесто, което заседна на гърлото ми. След време тази буца започна да придобива ясна и проста форма, форма, която съм в състояние да предам с думи, като следните:

Смъртта съществува не като противоположност на живота, а като част от него.

Изразено така, това е едно клише, но по онова време го усещах не като думи, а като буцата в гърлото ми. Смъртта съществува — в едно преспапие, в четири червени и бели топки върху билярдна маса, — а ние продължаваме да живеем и да я поемаме с дробовете си като ситен прах.

Дотогава бях разбирал смъртта като нещо напълно отделно и независимо от живота. Бях усещал, че ръката на смъртта неминуемо ще ни грабне, ала до деня, в който се протегне за нас, тя не ни закача. Това ми се беше струвало проста, логична истина. Животът е тук, а смъртта е някъде там, отвъд. Аз съм тук, а не отвъд.

В нощта, когато Кидзуки умря обаче, аз изгубих способността си да разглеждам смъртта (и живота) в такива прости понятия. Смъртта не беше антипод на живота. Тя бе вече тук, в живота ми, тя винаги е била тук и никакво усилие от моя страна нямаше да ми позволи да забравя това. Когато през онази майска нощ смъртта грабна седемнайсетгодишния Кидзуки, тя грабна и мен.

Живях с тази буца в гърлото до следващата пролет, когато навърших осемнайсет, но през цялото време се борех срещу това да стана сериозен. Да започнеш да гледаш сериозно на нещата, не беше същото, като да се приближиш до истината, разбрах аз, макар и смътно. Ала смъртта бе факт, сериозен факт, независимо как го възприема човек. Затънал в това задушаващо противоречие, продължих безкрайно да се въртя в кръг. Сега, когато се връщам към тях, ми се струва, че това бяха особени дни. В средата на живота ми всичко се въртеше около смъртта.

Наоко ми се обади следващата събота и в неделя имахме среща. Мисля, че мога да нарека това среща. Не ми идва на ум друга, по-подходяща дума.

Кръстосвахме улиците, както преди. Спряхме на едно място да пием кафе, повървяхме още малко, вечеряхме и се разделихме. Тя отново говори на пресекулки, но май не се ядоса от това, а аз не полагах особени усилия да поддържам разговора. Приказвахме за всичко, което ни хрумна — за всекидневните занимания, за колегите; все дребни фрагменти, които не водеха до никъде. Не споменахме абсолютно нищо за миналото. И главно вървяхме — … вървяхме ли, вървяхме безспир. За щастие Токио е толкова голям град, че изобщо не бихме могли да го обходим целия.

Продължихме да се разхождаме така почти всеки уикенд. Тя водеше, аз я следвах отблизо. Наоко имаше най-различни барети и винаги ги носеше с открито дясно ухо. Спомням си я най-ясно така, обърната гърбом към мен. Тя си играеше с баретата си винаги когато се почувстваше смутена от нещо. И все докосваше леко устата си с една носна кърпа. Правеше това всеки път, когато имаше нещо за казване. Колкото повече наблюдавах тези нейни привички, толкова повече я харесвах.

Наоко постъпи в девически колеж на провинциалния западен край на Токио, приятно малко училище, известно с преподаването на английски език. Наблизо имаше тесен напоителен канал с чиста, бистра вода и двамата с нея често се разхождахме покрай брегове му. Понякога тя ме канеше в квартирата си и ми сготвяше нещо. Изглежда, въобще не я притесняваше това, че сме заедно в такова тясно жилище. Стаята беше малка и спретната и дотолкова лишена от украшения, че единствено дългите дамски чорапи, съхнещи в ъгъла до прозореца, загатваха, че там живее млада жена. Живееше просто и скромно, без приятели. Едва ли неин познат в гимназията би могъл да си я представи такава. По онова време Наоко се обличаше с истински вкус и се обграждаше с безброй приятели. Когато видях стаята й, разбрах, че и тя като мен бе искала да постъпи в колежа и да започне нов живот, далеч от всеки, когото е познавала.