Харуки Мураками - Норвежка гора

— И аз смятам така — подхвърли тя и кимна. Изглежда премисляше внимателно нещо. Погледна ме право в очите, сякаш се взираше в някой необикновен предмет. Видях, че взорът й бе толкова дълбок и ясен, че накара сърцето ми да затупти силно. Осъзнах, че никога не бях имал случай да погледна така в очите й. Това бе първият път, когато двамата вървяхме заедно и говорехме толкова дълго.

— Възнамеряваш да живееш в пансион ли? — попитах я.

— Аха — отвърна тя. — Тъкмо се питах какво ли е да живееш с други хора. И… — явно се помъчи — и не успя — да намери точната дума или израз. Сетне въздъхна и сведе поглед. — О, не знам. Няма значение.

Това сложи край на разговора. Тя продължи да върви на изток, аз я следвах.

Почти година бе изминала, откакто видях Наоко за последно, и през това време тя бе отслабнала толкова много, че не приличаше на себе си. Пълничките бузи — нейна отличителна черта, почти се бяха стопили, а вратът й бе станал тънък и изящен. Не че сега беше мършава или с нездрав вид: имаше нещо естествено и спокойно в начина, по който бе отслабнала, сякаш се бе крила на дълго, тясно място, докато сама бе станала дълга и тясна. И много по-привлекателна отпреди. Исках да й го кажа, но не можах да намеря подходящ начин да се изразя.

Не бяхме планирали да се срещнем, но бяхме попаднали един на друг случайно, в работническия влак до Чуо. Тя бе решила да гледа някакъв филм, а пък аз се бях запътил към книжарниците в Канда — нищо важно нямаше и в двата случая. Тя бе предложила да слезем от влака, което стана в Йоцуя, където зашумената дига се отправя към едно приятно място за разходки при стария крепостен ров. Отново сами, ние нямахме за какво по-специално да говорим и аз не бях съвсем сигурен защо Наоко бе предложила да слезем от влака. Всъщност ние никога не сме имали много какво да си кажем един на друг.

Щом се намерихме на улицата, Наоко тръгна, а аз забързах подире й, на един ярд разстояние от нея. Можех да намаля дистанцията между нас, ала нещо ме възпираше. Вървях, загледан в раменете й и в правата й черна коса. Тя носеше голяма кафява барета и когато извръщаше глава, зървах едно малко, бяло ухо. От време на време тя поглеждаше назад и казваше нещо. Понякога това бе някаква забележка, на която можех да отговоря, понякога бе нещо, на което нямаше как да отвърна. Друг път просто не можех да чуя какво говореше. Така или иначе, на нея като че ли й беше все едно. Още щом бе казала, каквото искаше да каже, тя пак се обръщаше с лице напред и продължаваше пътя си. Е, какво пък, виках си аз, хубав ден за разходка.

Ако се съдеше по походката й, за Наоко това не беше обикновена разходка. На Иидабаши тя сви надясно, излезе на крепостния ров, пресече уличката при Джинбочо, изкачи хълма при Очаномидзу и се оказа на Хонго. Оттам последва трамвайните линии до Комагоме. Интересен маршрут. Когато стигнахме до Комагоме, слънцето залязваше и денят преминаваше в мека пролетна вечер.

— Къде сме? — попита Наоко, сякаш за първи път обърна внимание на околната обстановка.

— В Комагоме — отвърнах аз. — Не разбра ли? Направихме голямата дъга.

— Защо дойдохме тук?

— Ти ни доведе тук. Аз само те следвах.

Отидохме до една закусвалня близо до гарата да изядем по чиния юфка. Измъчван от жажда, си взех една бира. От момента, когато направихме поръчката си, до момента, в който се бяхме нахранили, никой от нас не обели и дума. Аз бях изтощен от целия този път, а тя просто седеше там, с ръце върху масата, и пак обмисляше нещо. Всички места бяха заети в тази топла неделя и хората коментираха новините по телевизията. А ние просто се разходихме от Йоцуя до Комагоме, казах си.

— Ти си в добра форма — рекох, когато изядох юфката си.

— Изненадан ли си?

— Разбира се.

— Искам да те осведомя, че в прогимназията бях бегач на дълги разстояния. Навъртах по десет или петнайсет километра. И откакто се помня, баща ми ме водеше на алпинизъм в неделните дни. Ти знаеш нашата къща — там, близо до планината. Винаги съм имала яки крака.

— Не ти личи — казах аз.

— Знам — отвърна тя. — Всички ме смятат за слабичко момиченце. Но човек не може да добие представа за една книга по корицата. — Към това тя прибави една кратка усмивка.

— Същото важи и за мен — рекох. — Много съм уморен.

— О, съжалявам, мъкнах те със себе си цял ден.

— От друга страна, съм доволен, че имахме възможност да си поговорим. Никога преди не сме го правили, само ти и аз — продумах, опитвайки се безуспешно да си спомня за какво бяхме приказвали.