Харуки Мураками - Норвежка гора

— Ей, не можеш ли да правиш това на покрива или някъде другаде? — попитах. — Не мога да спя.

— Но вече е шест и половина! — отвърна той със зяпнала уста.

— Да, знам , че е шест и половина. Щеше ми се да поспя още малко. Не знам как по-точно да го обясня, но се нуждая от сън.

— Няма начин, не мога да правя това на покрива. Някой от третия етаж ще подаде оплакване. А ние се намираме над склад за провизии.

— Тогава излез на двора. На моравата.

— И това не е добра идея. Нямам транзистор на батерии. Трябва да включа радиото в мрежата. А не може да се играе радиогимнастика без музика.

Вярно, че неговият радиоприемник беше една вехтория без батерии. Моят беше портативен транзистор, обаче хващаше само УКВ, за музика.

— Окей, нека да се спогодим — предложих аз. — Прави упражненията си, но зарежи подскоците. Ужасно шумни са. К’во ще кажеш?

— Под-подскоците ли? Какво имаш предвид?

— Подскоците, какво. Подскачането нагоре-надолу.

— Няма такова нещо.

Главата ме заболяваше. Бях готов да се предам, най-малкото да престана да държа на своето. Измъквах се от леглото и започвах да подскачам нагоре-надолу и да пея встъпителната мелодия към радиогимнастиката на NHK.

— За това говоря — казах.

— А, това ли било. Струва ми се, че имаш право. Изобщо не обърнах внимание.

— Разбираш ли какво имам предвид? — попитах, седнал на ръба на леглото. — Просто премахни тази част от програмата си. Мога да се примиря с останалото. Престани да подскачаш и ме остави да спя.

— Но това е невъзможно — рече той сухо. — Не мога да премахна каквото и да било. Правя тази гимнастика всеки ден в продължение на десет години и още щом започнах, взех да върша всичко по навик. Ако изключа нещо, няма да съм в състояние да правя абсолютно нищо.

Нямах какво повече да кажа. А и какво бих могъл да кажа? Най-бързият начин да сложа край на това беше да го изчакам да излезе от стаята и да изхвърля проклетото му радио през проклетия прозорец, но знаех, че тогава щеше да последва ужасна врява. Есесовеца къташе всичко, което притежаваше. Той се ухили, когато ме видя, че седя на леглото и не намирам думи, и се опита да ме успокои.

— Абе, Ватанабе, защо просто не станеш да се упражняваш заедно с мен? — и отиде да закусва.

Наоко се изкикоти, когато й разправих историята за Есесовеца и неговата радиогимнастика. Не се опитвах да я разсмея, но и аз накрая прихнах. Макар че нейният смях изчезна след малко, но се зарадвах да го видя за първи път след много време.

Бяхме слезли от влака в Йоцуя и вървяхме покрай дигата близо до гарата. Беше неделен следобед в средата на май. Кратките превалявания сутринта бяха престанали до обяд и южен вятър бе отвял надвисналите облаци. Яркозелените листа на вишните трептяха и разпръскваха във всички посоки слънчеви лъчи. Беше началото на лятото. Хората, с които се разминахме, носеха пуловерите или якетата си наметнати на раменете или в ръка. Всички изглеждаха щастливи на топлото неделно следобедно слънце. Младежите, играещи тенис на кортовете отвъд дигата, се бяха съблекли по къси гащета. Само там, където две монахини в зимни одежди седяха и разговаряха на една пейка, лъчите на лятото като че ли не бяха достигнали, при все че и двете изглеждаха доволни, понеже с удоволствие си бъбреха на слънце. Петнайсет минути вървене и аз вече бях достатъчно потен, за да сваля дебелата си памучна риза и да остана по тениска. Наоко бе запретнала до лакти ръкавите на широкия си сив пуловер. Той беше доста избелял, явно бе пран много пъти. Имах чувството, че много отдавна я бях виждал в този пуловер. Това бе просто едно усещане, не ясен спомен. Тогава още нямах особено много спомени за Наоко.

— Как намираш колективния живот? — попита тя. — Забавно ли е да живееш с толкова много хора?

— Не знам, живея така от около месец. Мисля, че не е чак толкова лошо, търпи се.

Тя спря до едно шадраванче, отпи глътка вода и избърса устата си с бяла носна кърпа, която извади от джоба на панталона си. После се наведе и внимателно завърза връзките на обувките си.

— Смяташ ли, че мога да се справя?

— С кое? Да живееш в пансион ли?

— Аха.

— Струва ми се, че всичко е въпрос на нагласа. Ако искаш, можеш да се оставиш много неща да те дразнят — правилата, мижитурките, които се мислят за голяма работа, съквартирантите, играещи радиогимнастика в шест и половина сутринта. Обаче ако си дадеш сметка, че навсякъде, където и да отидеш, е почти същото, може да се справиш.