Харуки Мураками - Норвежка гора

— А, Есесовеца обича да се празни при вида на това — отвръщах аз.

Казвах го на шега, но всички вземаха думите ми на сериозно — толкова на сериозно, че сам взех да си вярвам.

Всички ми съчувстваха, задето ми се е паднал Есесовеца за съквартирант, ала това всъщност не ме смущаваше особено. Той не ме закачаше, стига да поддържах чиста своята територия, в действителност фактът, че го имах за съквартирант, улесни в много отношения живота ми. Той се занимаваше изцяло с чистенето, грижеше се за проветряване на слънце на дюшеците, изхвърляше отпадъците. Подушваше ме и ми казваше да се изкъпя, ако в продължение на няколко дни бивах твърде зает, за да свърша това. Дори ми обръщаше внимание, щом дойдеше време да отида на бръснар или да подрежа косъмчетата, подали се от носа ми. Единственото, което ме дразнеше, бе, че забележеше ли и една буболечка, пръскаше облаци от препарат против насекоми, и тогава аз трябваше да търся убежище в някоя съседна воняща стая.

Есесовеца специализираше география в държавния университет.

Както сам се изрази, когато се запознахме: „Изучавам ка-ка-картите“.

— Харесваш ли географските карти? — попитах го.

— Да. Когато завърша, ще започна работа в Института за географски изследвания и ще съставям ка-ка-карти.

Още веднъж бях впечатлен от разнообразието на мечти и цели, които животът можеше да предложи. Такова бе едно от най-ранните ми впечатления, когато за пръв път пристигнах в Токио. Хрумна ми, че обществото се нуждае от няколко души — само няколко, — които проявяват интерес, дори са пристрастени към съставянето на географски карти. Странно бе обаче, че някой, който искаше да работи в държавния Институт за географски изследвания заекваше всеки път, изричайки думата карта . Често Есесовеца изобщо не заекваше, но когато произнасяше карта , заекването бе сто процента сигурно.

— Ка-какво смяташ да специализираш? — попита ме той.

— Драма — отвърнах.

— Ще поставяш пиеси?

— А не, само ще чета текстове на пиеси и ще пиша изследвания. Расин, Йонеско, Шекспир и прочие.

Той каза, че е чувал за Шекспир, но не и за другите. Самият аз не знаех почти нищо за тях, просто бях видял имената им в лекционните програми.

— Харесваш ли театъра? — попита той.

— Не особено — отвърнах.

Това го обърка, а когато бе смутен, заекването му се засилваше. Жал ми стана, че бях постъпил така с него.

— Можех да избирам — казах аз. — Етнология, история на Азия. Просто така се случи, че избрах драма, това е всичко — не беше най-убедителното обяснение, което бих могъл да измисля.

— Не схванах — рече той с изражение, сякаш наистина не можеше да загрее. — Аз харесвам ка-ка-картите, затова реших да дойда в Токио и карам родителите си да ми и-изпращат пари, за да изучавам ка-ка-картите. Ами ти, а?

Неговият подход бе по-смислен от моя. Отказах се да му обяснявам мотивите си. После теглихме жребий (кибритени клечки), за да видим кое легло на кого ще се падне. Той получи горното, аз долното.

Висок, с ниско подстригана коса и изпъкнали скули, той винаги носеше едно и също облекло: бяла риза, черен панталон, черни обувки, тъмносин пуловер. Към това, когато ходеше на лекции, прибавяше униформено сако и черна чанта за книги: един типичен дясноориентиран студент. Ето защо всички му викаха Есесовец. Но всъщност никак не се интересуваше от политика. Носеше униформа, тъй като не искаше да си прави труда да подбира дрехи. Нещата, които го занимаваха, бяха от рода на измененията в бреговата линия или прокарването на нов железопътен тунел. Нищо друго. Можеше да говори часове наред на подобни теми, а щом веднъж се разприказваше, на човек не му оставаше нищо друго, освен да избяга или да заспи.

Беше на крак в шест часа сутринта с напева на „Нека нашият владетел управлява“. Което ще рече, че онзи показен обред по вдигане на знамето не беше съвсем безполезен. Обличаше се, отиваше в банята и си измиваше лицето — едно и също всеки ден. Понякога имах усещането, че си вади зъбите един по един и ги мие, всеки поотделно. Върнеше ли се в стаята, тръсваше пешкира си, за да изглади гънките, и го слагаше да съхне на радиатора, сетне поставяше обратно четката за зъби и сапуна си на рафта. Накрая заедно с останалата част от нацията правеше радио-гимнастика.

Имах навик да чета до късно нощем и да спя до осем часа, така че дори когато той започнеше да се влачи из стаята и да се упражнява, не съзнавах нищо — докато не дойдеше време за подскоците. Той се отнасяше много сериозно към тях и караше леглото да подскача всеки път, когато удареше пода. Изтърпях го три дни, понеже ни бяха казали, че съжителството изисква известна степен на търпение, обаче заранта на четвъртия ден нервите ми не издържаха.