Харуки Мураками - Норвежка гора

Спряхме сред притихналата гора и се заслушахме. Разрових шишарки и мъртви цикади с носа на обувката си, после вдигнах поглед към парчетата небе, прозиращи през боровите клони. С ръце, пъхнати в джобовете на жакета си, Наоко стоеше замислена и гледаше разсеяно.

— Кажи ми, Тору — каза тя. — Обичаш ли ме?

— Знаеш, че те обичам — отвърнах.

— Ще ми направиш ли две услуги?

— Имате право на три желания, мадам.

Наоко се усмихна и поклати глава.

— Не, две ще са достатъчни. Едното е да разбереш колко съм ти благодарна, че дойде да ме видиш тук. Надявам се да разбереш колко ме ощастливи. Знам, че ако нещо ме спаси, ще е това. Може да не го показвам, но е вярно.

— Ще дойда пак да те видя — рекох аз. — А какво е другото желание?

— Искам никога да не ме забравяш. Ще помниш ли, че съществувах и че стоях тук до теб?

— Винаги — отвърнах. — Винаги ще си спомням.

Тя отново тръгна мълчаливо напред. Есенната светлина, проникваща през клоните, затанцува по раменете на жакета й. Някакво куче, по-близо отпреди, пак залая. Наоко се изкачи на ниска могила, излезе от боровата гора и забърза надолу по лекия наклон. Последвах я на две-три крачки зад нея.

— Ела тук — извиках й. — Кладенецът може да е тук някъде. Наоко спря, усмихна се и ме хвана под ръка. Извървяхме останалата част от пътя рамо до рамо.

— Наистина ли обещаваш да не ме забравиш? — попита тя, шепнейки почти в ухото ми.

— Никога няма да те забравя отвърнах. — Не бих могъл да те забравя.

Въпреки това моята памет все повече помръква и вече съм забравил много неща. Пишейки по памет, често изпитвам пристъп на ужас. Ами ако съм забравил най-важното? Ако някъде в мен има един мрачен килер, където всички действително важни спомени са струпани на купчина и бавно се разлагат?

Ако е така, тогава това е всичко, с което се налага да работя. Притискайки тези избледнели, чезнещи, непълни спомени към сърцето си, аз продължавам да пиша книгата с цялата отчаяна трескавост на глозгащ кокали изгладнял човек. Това е единственият начин, който познавам, да спазя обещанието си пред Наоко.

Някога, преди много време, когато бях още млад и когато спомените бяха далеч по-ярки от сега, често се опитвах да пиша за Наоко. Но не можах да съчиня и един ред. Разбирах, че ако дойдеше този първи ред, останалото щеше да се излее от само себе си на страницата, ала то така и не се случи. Всяко нещо беше прекалено ясно и отчетливо, ето защо никога не можах да реша откъде да започна — точно както някоя карта, която показва твърде много подробности, може понякога да бъде безполезна. Сега обаче съзнавам, че в несъвършения съд на писането мога да поместя само несъвършени спомени и несъвършени мисли. Колкото повече помръкват спомените ми за Наоко, толкова по-добре мога да я разбера. Знам също защо тя поиска да не я забравям. Самата Наоко знаеше, естествено. Знаеше, че спомените ми за нея ще избледнеят. Тъкмо затова ме помоли никога да не я забравям, да помня, че е съществувала.

Тези размисли ме изпълват с почти непоносима горест. Тъй като Наоко никога не ме обикна.

Някога, преди много години — всъщност само преди двайсет години — аз живеех в пансион. Бях на осемнайсет, първокурсник в университета. Още не познавах Токио и за пръв път живеех сам, затова моите притеснени родители ми намериха стая в частен пансион вместо самостоятелна квартира, каквато повечето студенти наемаха. Пансионът осигуряваше храна и различни удобства и навярно помагаше на неопитните си осемнайсетгодишни питомци да оцелеят. Разходите също бяха от значение. Една обща спалня струваше доста по-малко от частна квартира. Стига да имах легло и лампа, нямаше нужда да се купуват други мебели. Що се отнася до мен, аз бих предпочел да наема апартамент и да живея в спокойна самота, ала знаейки какви суми трябваше да похарчат родителите ми за приема и обучението в частния университет, който посещавах, не можех да проявя настойчивост пред тях. Освен това наистина ми беше все едно къде ще живея.

Разположен на един хълм с открити гледки, в центъра на града, дворът на пансиона бе обширен четириъгълник, обграден с бетонна стена. Точно зад входната порта имаше грамаден, извисяващ се бряст. Говореше се, че е най-малко на сто и петдесет години. Ако застанеше под него и вдигнеше поглед, през плътната му завеса от зелени листа човек нямаше да види нито къс небе.

Павираното шосе, тръгващо от портата, завиваше край дървото и продължаваше дълго и право през един широк четириъгълен вътрешен двор, до две триетажни бетонни сгради на пансиона, гледащи една към друга от двете страни на шосето. Бяха големи с много прозорци и създаваха впечатление, че са или жилищни блокове, превърнати в затвори, или затвори, превърнати в жилищни блокове. Но около тях нямаше нищо нечисто, нито пък бяха мрачни. През отворените прозорци, всички с еднакви кремави пердета, които не избеляваха от слънцето, можеха да се чуят радиоприемници.