Харуки Мураками - Норвежка гора

И все пак той никак не беше общителен. Бях единственият му истински приятел в училище. Изобщо не можех да разбера защо такъв интелигентен и способен събеседник не насочваше талантите си към по-широк кръг от хора, а се задоволяваше да се концентрира върху нашето малко трио. Нито пък можех да проумея защо ме избра за свой приятел. Бях просто най-обикновен хлапак, който обичаше да чете книги и да слуша музика и никак не се открояваше, та да подтикне човек като Кидзуки да му обърне внимание. При все това ние веднага се спогодихме. Неговият баща беше зъболекар, известен с високите си професионални умения и високите си такси.

— К’во ще кажеш да си чукнем една среща по двойки в неделя? — ме попита той още щом се запознахме. — Моята приятелка ходи в девическо училище и тя ще доведе за теб някоя сладурана.

— Дадено — отвърнах и така срещнах Наоко.

Тримата прекарвахме много време заедно, ала винаги когато Кидзуки излезеше от стаята, Наоко и аз се затруднявахме да общуваме един с друг. Никога не знаехме за какво да говорим. И всъщност нямахме обща тема за разговор. Вместо да приказваме, пиехме вода или си играехме с нещо на масата и чакахме Кидзуки да се върне и да поднови прекъснатия разговор. Наоко не беше особено словоохотлива, а аз обичах повече да слушам, отколкото да говоря, така че се чувствах неловко, когато оставах насаме с нея. Не че бяхме несъвместими като характери: просто нямахме за какво да си говорим.

Наоко и аз се видяхме само веднъж след погребението на Кидзуки. Две седмици след това събитие се срещнахме в едно кафене, за да уредим някаква дребна работа, и когато свършихме, нямахме какво повече да си кажем. Опитах се да засегна няколко теми, ала нищо не се получи. А когато Наоко заговори, имаше известно раздразнение в тона й. Изглежда бе ми ядосана, но не знаех защо. Повече не се видяхме до деня, когато година по-късно се срещнахме случайно във влака до Чуо в Токио.

Наоко навярно ми беше ядосана, тъй като не тя, а аз бях последният човек, който бе видял Кадзуки жив. Може да не беше най-добрият начин да се изразя, но горе-долу разбирах как се чувстваше тя. Ако бе възможно, бих й отстъпил мястото си, но в края на краищата нямаше как да се поправи станалото и нищо не можех да сторя.

Беше хубав майски следобед. След обяда Кидзуки предложи да избягаме от занятия и да отидем да поиграем билярд или нещо подобно. Не проявявах особен интерес към следобедните занятия, така че двамата избягахме от училище, отправихме се бавно по хълма до една билярдна зала на пристанището и направихме четири игри. Когато спечелих небрежно първата игра, той стана сериозен и на свой ред спечели другите три. Което означаваше, че по традиция пак аз трябваше да платя. Докато играехме, Кидзуки не каза нито една духовитост, което бе доста необичайно за него. По-късно изпушихме по една цигара.

— Защо си толкова сериозен? — попитах.

— Днес не исках да губя — отвърна Кидзуки и се усмихна доволно.

Умря същата нощ в гаража си. Прекарал гумен маркуч от ауспуха на своя N-360 до един прозорец, облепил луфта на прозореца и дал пълна газ. Нямах представа колко време му е отнело, докато умре. Родителите му не си били вкъщи, а на посещение при болен роднина, и когато отворили вратата на гаража да приберат колата си, той вече бил мъртъв. Радиото му работело, под стъклочистачката била пъхната някаква разписка от бензиностанция.

Кидзуки не бе оставил предсмъртно писмо, а нямаше никакъв мотив за самоубийство, за който някой можа да се досети. Понеже бях последният човек, видял го жив, ме извикаха на разпит в полицията. Казах на следователя, че Кидзуки с нищо не е показал какво се кани да направи, че е бил съвсем същият както всякога. Полицаят си бе съставил явно лошо мнение за него и мен, сякаш беше съвсем естествено човек, който бяга от час и играе билярд, да се самоубие. Историята приключи с кратка дописка във вестника. Родителите на Кидзуки се отърваха от неговия червен N-360. Известно време самотно бяло цвете бележеше чина, на който бе седял той.

През десетте месеца между смъртта на Кидзуки и дипломирането ми не можех да си намеря място. Започнах да спя с една от съученичките си, но това не продължи и половин година. Всъщност тя никак не ме привличаше. Кандидатствах в частен университет в Токио — учебно заведение с приемен изпит, за който не се наложи да уча много, и не ликувах, когато бях приет. Момичето ме помоли да не отивам в Токио: „На петстотин мили оттук е!“ — изтъкваше като аргумент тя. Аз обаче трябваше да се измъкна на всяка цена от Кобе. Исках да започна нов живот някъде, където не познавах абсолютно никого.