Харуки Мураками - Норвежка гора

Питах се дали се опитва да ми каже нещо, нещо, което не можеше да изрази с думи — нещо по-важно от думите, което не бе в състояние да разбере в себе си и което по тая причина нямаше надежда да бъде някога изразено с думи. Вместо това тя въртеше в ръце баретата си, докосваше леко ъгълчетата на устата си с носна кърпа или ме гледаше в очите с безсмислен поглед. В такива случаи исках да я прегърна силно, но се разколебавах и въздържах. Боях се, че ако го сторя, може да я обидя. И така двамата продължихме да обикаляме улиците на Токио, а Наоко да търси думи.

Момчетата в пансиона все ме вземаха на подбив, когато тя ми се обадеше по телефона или излезех някоя неделна сутрин. Предполагаха, съвсем естествено, че съм си намерил приятелка. Нямаше как да им обясня истината, а и не беше необходимо да я обяснявам, така че ги оставих да си мислят каквото си искат. Вечер се налагаше да се изправя срещу стена от глупави въпроси — какво място сме използвали? Как изглежда тя гола? Какъв цвят бельо е носила този ден? Давах им отговорите, които очакваха.

И така, от осемнайсет станах на деветнайсет. Всеки ден слънцето изгряваше и залязваше, знамето се вдигаше и сваляше. Всяка неделя имах среща с момичето на мъртвия си приятел. Нямах представа какво върша или възнамерявам да върша. За подготовката си четях Клодел, Расин и Айзенщайн, ала те нямаха почти никакво значение за мен. Не се сприятелих с никого от съучениците си и не познавах почти никого в пансиона. Другите смятаха, че искам да стана писател, защото все бях уединен с някоя книга, обаче аз не хранех подобна амбиция. Нищо не исках да стана.

Опитах се да поговоря за това усещане с Наоко. Мислех, че тя поне донякъде ще разбере какво чувствам. Ала въобще не можах да намеря думите, за да се изразя. Странно, сякаш бях прихванал нейната болест, наречена недостиг на думи.

В събота вечер седях до телефона в коридора и чаках Наоко да се обади. Повечето от момчетата излизаха и затова обикновено коридорът беше безлюден. Заглеждах се в частиците светлина, блещукащи в това тихо място, и полагах усилие да вникна в собственото си сърце. Какво исках? И какво другите искаха от мен? Но изобщо не можех да намеря отговорите. Понякога протягах ръка и се опитвах да хвана частиците светлина, ала пръстите ми не докосваха нищо.

Четях много, но не много различни книги: обичах да препрочитам отново и отново любимите си писатели. Тогава те бяха Труман Капоти, Джон Ъпдайк, Скот Фицджералд, Реймънд Чандлър, ала не виждах някой друг от класа или в пансиона да чете подобни автори. Те харесваха Кадзуми Такахаши, Кензабуро Ое, Юкио Мишима или съвременни френски романисти, което бе още една причина, дето нямах за какво да говоря с околните, да живея сам и да не общувам с никого, освен с книгите си. Със затворени очи докосвах някоя позната книга и вдишвах дълбоко аромата й. Това бе достатъчно, за да се чувствам щастлив.

На осемнайсет години любимата ми книга беше „Кентавърът“ на Джон Ъпдайк, но след като я бях прочел няколко пъти, тя взе да губи нещо от първоначалния си блясък и отстъпи първенството на „Великият Гетсби“. „Гетсби“ задълго остана на първо място. Издърпвах го от рафта, когато ми се приискаше, и четях напосоки някой и друг абзац. Тази книга нито веднъж не ме разочарова. Нямаше и една отегчителна страница. Исках да кажа на хората какъв чудесен роман е този, ала никой около мен не беше чел „Великият Гегсби“, нито пък имаше вероятност да го прочете. Да увещаваш другите да прочетат Фр. Скот Фицджералд, освен реакционер, никой нямаше да го направи през 1968-а.

Когато в края на краищата срещнах единствения човек на света, който бе чел „Гетсби“, двамата се сприятелихме само поради този факт. Той се казваше Нагасава. Беше две години по-голям от мен и тъй като специализираше правни науки в престижния Токийски университет, бе на път да стане народен водач. Ние живеехме в един и същ пансион и се познавахме само по физиономия до деня, в който четях „Гетсби“ на едно осветено от слънцето място в столовата. Той седна до мен и ме попита какво чета. Когато му казах, попита дали ми харесва книгата.

— Чета я за трети път — отвърнах — и всеки път откривам по нещо, с което тя ми допада още повече от предишния път.

— Казваш, че си чел „Великият Гетсби“ три пъти — продума сякаш на себе си Нагасава. — Тогава знай, че всеки приятел на „Гетсби“ е и мой приятел.

Така ние станахме приятели. Това се случи през октомври.

Колкото по-добре опознавах Нагасава, толкова по-странен го намирах. Бях срещал доста особени хора през живота си, но никой не бе особен като Нагасава. Беше далеч по-запален читател от мен, ала имаше правило никога да не докосва книга от автор, който не е поне от трийсет години покойник. „Само на такава книга мога да повярвам“ — казваше той.