Харуки Мураками - Норвежка гора

До скоро“

Четох писмото на Наоко отново и отново и всеки път се изпълвах със същата непоносима горест, която изпитвах винаги щом Наоко се взреше в очите ми. Нямах начин да я превъзмогна, нито място, където бих могъл да я отнеса или скрия. Като вихър, преминаващ през тялото ми, тя нямаше нито форма, нито тежест, нито можех да се предам изцяло на нея. Край мен се движеха хора, ала думите, които изричаха, изобщо не достигаха до съзнанието ми.

Продължих да прекарвам съботните вечери в коридора. Не се надявах телефонът да позвъни, ала не знаех какво друго да правя с времето. Включвах телевизора да позяпам бейзболен мач и се правех, че гледам, като в същото време безброй пъти разсичах празното пространство между мен и телевизора на две, после разсичах всяка половина още на две, докато оформех едно пространство, достатъчно малко, че да спра ръката си.

Изключвах телевизора в десет, връщах се в стаята си и си лягах.

В края на месеца Есесовеца ми подари една светулка. Тя беше поставена в буркан от разтворимо кафе с дупчици на капачката за въздух и с няколко стръкчета трева и малко вода вътре. В светлата стая светулката изглеждаше като най-обикновена черна буболечка, която можеше да бъде намерена някъде край езеро, ала Есесовеца твърдеше настойчиво, че е истинска. „Разпознавам светулката, щом я видя“, рече той, а аз нямах нито причина, нито основание да се препирам с него.

— Чудесно — казах. — Това е светулка.

Тя изглеждаше ленива, обаче не преставаше да се катери по хлъзгавите стъклени стени на буркана и пак да пада долу.

— Намерих я на двора — рече той.

— Тук ли? Край пансиона?

— Разбира се. Нали знаеш онзи хотел на улицата? Пускат светулки в градината му заради гостите през лятото. Тази е успяла да долети дотук.

Докато говореше, Есесовеца енергично тъпчеше дрехи и бележници в черния си пътнически куфар.

Имахме няколко седмици лятна ваканция и двамата с Есесовеца бяхме почти единствените, останали в пансиона. Вместо да се върна в Кобе, аз продължих да работя, а той бе останал да кара стажа си. И тъй като практиката му вече бе приключила, Есесовеца се връщаше при планините на Яманаши.

— Може да я подариш на приятелката си — каза той. — Сигурен съм, че ще й хареса.

— Благодаря — рекох.

Щом се мръкна, пансионът притихна като древна руина. Знамето беше спуснато, а лампите в столовата осветиха прозорците й. При толкова малко останали студенти се включваха само половината лампи в пансиона — тези в дясната половина тъмнееха, а в лявата горяха. Все пак миризмата от вечерята достигна до нас — някаква яхния.

Занесох поставената в буркана светулка на покрива. Никой друг не се качваше там. Една бяла риза висеше на въже за простиране, откъдето някой бе забравил да я прибере, развяваше се от вечерния вятър като захвърлена обвивка на огромно насекомо. Покатерих се по желязна стълба в края на покрива до върха на водния резервоар. Той беше още горещ от погълнатата през деня слънчевата топлина. Седнах на тясното място отгоре на резервоара, като се облегнах на парапета и застанах лице в лице с бялата почти пълна луна. Светлините на Шинджуку блестяха отдясно, а на Икебукуро отляво. Фарове на автомобили се нижеха в искрящи върволици от единия басейн от светлина към другия. Глух тътнеж от размесени шумове бе надвиснал като облак над града.

Светулката немощно заблещука на дъното на буркана, светлинката й беше твърде слаба, цветът й доста блед. Не бях виждал светулки години наред, но онези в паметта ми излъчваха в летния мрак далеч по-силна светлина и този ярък, пламтящ образ бе останал с мен през цялото време.

Може би светулката беше пред прага на смъртта. Разклатих буркана няколко пъти. Светулката се блъсна в стъклените стени и се помъчи да излети, ала блещукането й остана мъжделиво.

Опитах се да си спомня кога за последен път съм видял светулки и къде се е случило това. Можех да видя сцената в съзнанието си, но не бях в състояние да си спомня времето, нито мястото. Чух в мрака шум от вода и видях един стар тухлен шлюз. Имаше ръчка, която се завърташе, за да се отвори или затвори вратичката му. Регулираният от него поток беше достатъчно слаб, за да се скрие от тревата по насипа. Нощта бе тъмна, толкова тъмна, че ако изключех джобното си фенерче, не можех да видя краката си. Стотици светулки се рееха над възпираната от шлюза вода. Ярката им светлина се отразяваше от нея като искрици от дъжд.

Затворих очи и се потопих в този мрак. Чух вятъра с необичайна яснота. Съвсем не силен, той профучаваше край мен, оставяйки особено ярки следи в мрака. Отворих очи и открих, че тъмнината на лятната нощ е малко по-гъста отпреди.