Харуки Мураками - Норвежка гора

И макар че втората седмица на септември бе започнала, Есесовеца го нямаше никакъв. Бе нещо необичайно и сериозно. Занятията в неговия университет бяха започнали и беше невероятно, че Есесовеца не ги посещаваше. Тънък слой прах полепна по писалището и радиото му. Пластмасовата му чаша и четката за зъби, кутията с чай, спреят против насекоми и други тем подобни вещи стояха в стройна редица на рафта му.

В негово отсъствие поддържах стаята чиста. През изминалата година и половина бях навикнал да е чисто, а тъй като него го нямаше да се грижи за хигиената, нямах друг избор, освен да върша това сам. Метях всеки ден пода, бършех прозореца на всеки три дни и проветрявах дюшека си веднъж седмично, очаквайки Есесовеца да се върне и да ми каже каква чудесна работа съм свършил.

Но той никога повече не се върна. Един ден се прибрах от лекции и открих, че всичките му вещи са изнесени, а табелката с името му е махната от вратата. Отидох в кабинета на директора на пансиона и попитах какво се е случило.

— Отписал се е от пансиона — отвърна той. — Засега ще си сам в стаята.

Не бих могъл да го накарам да ми каже защо Есесовеца е изчезнал. Беше човек, чието най-голямо удоволствие в живота бе да контролира всичко и да държи другите в неведение.

Постерът с айсберга остана известно време на стената, но в края на краищата го свалих и на неговото място поставих друг с Джим Морисън и Майлс Дейвис. Така стаята стана малко повече моя. Похарчих част от парите, спестени от заплата, за да купя малка стереоуредба. Нощем пиех сам и слушах музика. От време на време се сещах за Есесовеца, но ми харесваше да живея сам.

Един понеделник в единайсет и половина, след лекция по история на драмата върху Еврипид, повървях десет минути до един малък ресторант и обядвах омлет със салата. Заведението беше на тиха забутана уличка, а цените бяха по-високи, отколкото в студентската столова, но там човек можеше да се отпусне, а и те знаеха как се прави хубав омлет. „Те“ бяха съпруг и съпруга, които рядко си говореха, и имаха една сервитьорка на непълен работен ден. Докато седях и се хранех до прозореца, влезе групичка от четирима студенти — две момчета и две момичета, всичките доста спретнато облечени. Заеха масата до вратата, известно време преглеждаха менюто и обсъждаха какво да си поръчат, после единият от тях съобщи на сервитьорката какво са избрали.

Не след дълго забелязах, че едно от момичетата поглежда бегло към мен. Имаше необикновено къса коса и носеше тъмни слънчеви очила и бяла памучна къса рокля. Нямах представа коя е, така че продължих да обядвам, но след малко тя се измъкна от мястото си и дойде при мен. Облегнала ръка на ръба на моята маса, каза: „Ти си Ватанабе, нали?“

Вдигнах глава и я погледнах по-внимателно. Все още не можех да си спомня да съм я виждал някога. Беше от момичетата, които правят впечатление, следователно, ако я бях срещал преди, щях да съм в състояние да я разпозная веднага, а и нямаше много хора в моя университет, които ме познаваха по име.

— Имаш ли нещо против да седна? — попита тя. — Или очакваш някого?

Все още озадачен, кимнах.

— Не, никого не очаквам. Моля.

Тя придърпа с крак един стол и седна срещу мен, вторачи се право в лицето ми през слънчевите си очила, сетне погледна бегло към чинията ми.

— Добре изглежда — подхвърли.

— Вкусно е. Омлет с гъби и салата от зелен грах.

— Страхотно — рече тя. — Следващия път ще си взема това. Вече поръчах нещо друго.

— Какво си поръча?

— Макарони със сирене.

— И макароните със сирене ги приготвят добре тук — казах. — Между другото, познаваме ли се? Изглежда, не мога да си спомня?

— Еврипид — рече тя. — Електра. „Никой бог не се вслушва в плача ми безпомощен.“ Нали знаеш — часът тъкмо свърши.

Взрях се изпитателно в нея. Тя свали слънчевите си очила. Накрая си я спомних — първокурсничка, която бях видял на лекцията по история на драмата. Една удивителна промяна на прическата не ми бе позволила да я разпозная.

— А, да — продумах и докоснах мястото на няколко сантиметра под рамото си — преди лятната ваканция косата ти стигаше дотук.

— Така е — каза тя. — Това лято я бях накъдрила при фризьор, но ми стоеше направо ужасно . Искаше ми се да се самоубия. Изглеждах като труп на плажа, с водорасли, полепнали по главата ми. Та си помислих, че щом съм готова да умра, по-добре да се острижа късо. Поне държи хладно през лятото. — Тя прокара ръка през ексцентричната си прическа и ми се усмихна.